Вестник “Нива”, бр. 27/18.10.2000 г.

(И какво от това? Докато не дойдоха от ББС)

Пътуваме към Могилино с вехтичкия трабант на Кемил, съпруг на бивша работничка на Дома. Няколко пъти се обръщам към Катя за доуточнението: “Домът в Могилино е за деца с...” Искам да прозра какво се крие зад думите, които додава: “... с мозъчни и умствени проблеми”.

Директорка от няколко седмици на заведението, Катя Петкова не се отклонява от дългата фраза и така притъпява пролазващия у мен страх. Сега се чудя как позволих смътните ми предчувствия да се разсеят, като толкова бе ясно – в общественото пространство те са деца с умствени увреждания. Когато ги види човек, ще реши, че и Великата Майка Природа може да даде дефекти по същия начин, по който се поврежда и най-съвършената машина. Но не е само това. Понякога й се помага чувствително в правенето на брак...

14 октомври е Петковден

и ръководството на Дома спретна малко тържество,

като специално чак до Копривец прати Кемил за отец Методий – да направи водосвет и благослови децата и лакомствата за тях, купени с 55-те лева, намерени в колета с дрехи, изпратени на децата от Райна Цветкова Стаматова от София, ул. “Вардар” № 4.

Отначало, т.е. през 1958 година, Домът е настанен в съседната сграда. Тази е била до 1970 година училище, но след закриването му поради липса на деца, е предоставена на Дома. 118 деца са общо, в момента 2 са в отпуск. 35 са лежащите. За всички се грижат 67 души. От тях 3 са медицинските сестри, има и един фелдшер.

Поемаме по стълбището,

огласено от детска гълчава.

3-годишни човечета, като всички свои връстници навсякъде по света, го преодоляват с упорство, като алпинисти, придържащи се о железния парапет. На второто стъпало ги гледа друго, което възпитателката, която ни посреща, грабва бързичко и леко понася нагоре под мишница, пътьом повежда друго за ръката. На площадката горе свойски дефилират други пет-шест. Слабичко момиченце (апропо, тук дебели деца няма) с рехава косичка показва усмивчицата си

Вдигам фотоапарата, като задавам най-тъпия въпрос:

Как се казваш?

Отговаря с няколко нечленоразделни звуци.

- Как, я пак, повтори! – решавам, че не съм чула добре.

- Те не могат да говорят! – деликатно се намесва възпитателката.

Оттук нататък загубвам представа кое е нормално и кое не е.

Без да ползват речта,

децата са пределно ясни.

Залепям някакво подобие на усмивка за самоконтрол, докато трае ритуалът, отслужван от отец Методий по повод именния ден на Дома “Св. Петка”. Възпитателите са подредили няколко от “по-редовните” за тържеството. “По-редовните” стоят скупчени в празната спортна зала и правят обичайните си неща. Черноочка симпатяга ми казва, че се казва “Гиггги” и че е на “шешшшт”. През цялото време едричко момиче се радва на връзка ключове от различен калибър, като ги разглежда един след друг изключително съсредоточено. 12-годишна русокоска отвреме-навреме намества раменцата на момченцето до себе си да слуша и се кръсти винаги, когато това правят големите, и когато не го правят. Около 7-годишно хлапе, заело стойка разкрач, равномерно клати телцето си от водоравно надолу... По-нататък ще срещна още няколко такива изпълнения, които възпитателките назовават нервен тик. Деница гледа закачливо, като докосва неколкократно с ръка бузката си и сочи към мен – да я помилвам. Какво ли менгеме трябва да е стягало детската главичка, за да изкриви черепа и направи двете бразди през лицето на 13-14 годишно момченце вдясно...

Толкова болка на едно място не се понася!

Когато децата застават пред свещеника и чинно правят кръст върху изродените си телца за здраве и благослов, се скривам зад фотоапарата.

С водата от големия меден съд свещеникът ръси най-напред момченцата, после момиченцата, хладните пръски ги развеселяват и ги правят хубави. После са поръсени помещенията за игра, спалните, административната част.

И другата сграда, където са “лежащите” и влечащите се”.

Тук са 35-те нещастничета.

Чистичко е, детските легълца са постлани с весели цветни завивчици... малката спалня – като в детска ясла, само на едно-две от креватчетата има решетки. На другите не са необходими. Няма опасност дечицата , които спят в тях, да паднат. Те са неподвижни. 3-годишни са, но изглеждат на 1. Красиви кукли с широко отворени очи с единствената разлика, че под дрешчиците им бие сърчице. Тодор е с дълбоки големи черни очи, извити мигли. Пръстчетата му са хладни, когато лекичко ги хващам. Говоря му тихичко. Красивото черно на очетата гледа неподвижно, но когато и лекичко стискам пръстчетата му, ме вижда и се усмихва някак загадъчно –мъдро примирително и...благородно, струва ми се.

В малката занималня са останалите. Гледката там е най-тъжното нещо на света! Телца, на които крачетата остават неразвити. Седнали, с брадичка, подпряна на свити коленца, потънали в някакъв свой свят, далечен и чужд на нашия. Като затворени мидички, като гъбки. Понеже са още малки, дефектът не личи на пръв поглед. Няма глъч, няма тропот и шум.

Толкова поразена красота! И тягостна тишина.

От тях говори само Михаил, който не вижда. С него дори завързваме разговор от две изречения. Пита ме как се казвам, откъде съм, какво работя и “в Бяла ли работя”.

- Мариянче, я кажи на леличката как се казваш, кажи как, мамо! – Максюиде Юсеинова, коато работи от 23 години с децата, се навежда над друг страдалец. – Ако им дадеш да ядат, ядат, ако не им дадеш – не ядат! – сянка минава на приветливото и лице – спасение няма! Някои издържат до 16, до 17 години!

Разбирам, че жените се привързват към малките несретници. А и те към тях.

Докато им казват да седнат, Петър се гушка във възпитателя си Кънчо Серафимов така свойски, както това прави всяко дете с баща си. И той го прегръща и стоят така преплетени. Йорданка, която не говорела и не се движела, била 16 години изключително на легло. Когато чуела гласа на една от жените – Лиляна, почвала да я зове:

- Аааа!

- Сега ще дойда, мамо! – обаждала й се жената.

И когато момичето починало, тя плакала най-много за нея.

Ангелина пък говори, казва, че е на 17 години, седи до някакъв радиоапарат, когато се сбогува с нас. Когато за последен път се обръщам, след като сме се отдалечили от сградата, улавям придвижването й в последните метри до вратата с ръце, влачейки недоразвитите си крака под тялото като човече-охлюв.

Една от възпитателките - 19-годишно девойче, което следва електроника в Русенския ВУЗ, работи в Дома от три месеца и вече не може без 13-те деца от V-та група, за които се грижи. “Естествено е, че ги харесвам, много са хубави – като всички деца!” – отвръща на мой въпрос то.

Петко Косев е бил около 10 години огняр в Дома и потвърждава, че тук се грижат за децата, гледат ги, оправят ги, обуват, хранят, но колкото и да се мъчат, не става, не може. Според него, “става въпрос за малко човещина, отношение да има долу-горе”. Няма случай някой да е прибрал детето си, не, няма случай! То да го прибере, какво да го прави, около него трябва постоянно да има човек, е философското му заключение.

Казват, че тези сериозни проблеми при децата се установявали до първата им годинка. Ако дотогава не се премахнат или излекуват, обречени са. След три години престой в дом “Майка и дете” обикновено, трябва родителят да си го поеме или да потърси място за настаняването му.

Румяна Георгиева е медицинска сестра и от 11 години е тук:

- Всички деца са с олигофрения и имат физически недостатъци. Детска церебрална пареза, мускулна дистрофия, аномалии, хидроцефалия – с голяма глава, микроцефалия – с малка глава. Има с болестта на Даун – генетично заболяване, при което всички деца визуално си приличат, умствено изостават и изостават физически – малки за възрастта си са. Михаела е с аномалия – липсващо оченце – втория случай в България, някои са с 6 пръста, със слепени пръсти, със слепени ходила, даже цяло ходило.

Все още не могат да кажат на какво се дължат тези аномалии, но най-вероятно ги подпомага атмосферният въздух, защото в Русе по статистика са най-много децата с такива малформации. Предполагам, че е от опасните химикали, защото не всички тези болести са наследствени.

При парезите вероятностите са няколко: Първо. Може генетично да има увреждане на самия мозък и при раждането детето да е с дефект в крайниците. Вторият е възможно дефектът да е причинен при самото раждане. Акушер-гинекологът може да повреди детето и в момента на самото раждане, ако е бързо, сухо – детето се уврежда и се получава дефект в крайниците. Също се получават микроцефалии, макроцефалии, когато се ползват инструментите при форцепс и съвсем нормални родители без никакви заболявания и предпоставки, да имат такова дете. Имахме такъв случай – Мирослав. В резултат на прекаран менингит дори в по-късна възраст – към 7-8 години на детето, неустановен, лекуван като простудно заболяване. А по-късно се установява, че не е такова и моментът е пропуснат. И до 7-годишно детето е нормално развито, след това – олигофрен.

Повредата може да дойде и по време на бременността, ако родителите пият, пушат, алкохолизирани са. От наркомани още няма деца тук.

В основата си цялото общество изпитва вина към фабричнодефектиралите. Чувства се виновно, че не може да направи много за тях. Единствената полза всъщност е, че ако обществото се е погрижило идиотите му поне да не умират в течностите на собственото си разстройство – тогава може да удря в косматите си обществени гърди и да казва, че е изпълнило дълга си към тези, които имат нужда. Поне докато медицината не направи някакъв качествен скок и той им помогне отчасти...

Домът е на общинско подчинение,

А контролиращ орган е Националната служба за социално подпомагане.

Заплатите не идват редовно. Хората, които обслужват малките, вече не си спомнят за кой месец последно са получили парите си. Общината привежда около 500-600 лева на месец за гориво за колите. Хлябът и закуските за месец струват около 520 лева. От 18 до 40 хляба на ден осигурява Съюзът на русенските хлебопроизводители – Домът плаща само за изработката му. Наскоро, когато колективът излезе на протестни действия и се вдигна малко шум, благотворителни организации са предоставили 6 тона храна, но се оказало, че се плаща мито за освобождаването и и кой трябва да го плати – общината! От октомври миналата година досега е навъртяна еленергия за 16000 лева, която не е плащана. Не е плащана и изразходената вода. За отоплението на малката сграда са докарани 4 тона нафта, надеждата е да се намерят необходимите количества за голямата.

Изглежда, че Домът живее само от благотворителност. Идват различни хора от различни места и носят предимно дрехи – децата са хубаво облечени, чистички са. Повечето дарения стават веднъж годишно – когато наближи Коледа, например... Единствено някаква немска фирма е зареждала Дома редовно с олио чрез маслената фабрика в Полски Тръмбеш и персоналът е много благодарен.

Нямах намерение да представям нещата по най-страшния или шокиращ начин. Ако обаче човек на средна възраст откачи или се разболее неизлечимо, това е ужасно. Но поне може да се смята, че е живял. Изперкалият човек на средна възраст е тичал, танцувал, пял, любил, работил, плакал е като дете, правил е разни пакости в детството си.

Повредените деца, малките излишни цветя на планетата,

не могат да се похвалят с това. Някои от тях не изпитват дори нужда от храна. Единственото, което правят по цял ден, е да размахват пръстчета и да чакат неизбежния край. Два дни по 20 минути са заниманията и то само за някои, които се водят с една единствена цел – да се научат да произнасят имената си. А ако може повече – чудесно! Непрекъснато си мисля обаче, че ако не живееха така изолирани и в еднородна среда, а сред нормални деца, ефектът щеше да е друг. Възрастните ме уверяват, че така са се родили, така ще си умрат. Домът е единственото място, където се грижат за тях. И има нужда от храни, от дрехи, от обувчици, топли чорапки, от нафта за отопление на помещенията, от завивки, от играчки, боб, ориз, консерви, олио, от всичко. От пари!

Ако съчувствате на тези деца, ако искате да се усетите малко по-добре и решите да помогнете, позвънете в Могилино на тел. 233, кодът е 981463. И питатйте! Всеки от нас, здравите и т.н. нормални, може да помогне с нещо.

Сега е моментът.

Не, моментът стои винаги!

Неясното благородство и неосъзнатата вина на нормалните ражда грижа, по-изродена дори от капризите на природата – да бъдеш благороден един ден в годината, да оставиш родното си дете и да се откажеш от него, когато то има най-голяма нужда! Да не отидеш нито веднъж да го посетиш! Да го забравиш! Да решиш, че скапващата се отвсякъде държава ще се грижи за него по-добре от теб, неговият родител! Да оставиш създанието от твоята плът да си отиде от този свят ей-така, без да си го погалил за последно...И когато удари последната му минутка, чуждата жена, на която плащат от дъжд на вятър, да плаче за него с “Недей, мамо!”...

Човек поврежда човека!

- отрони отец Методий, преди дворът с прострените дрехи и одеала да остане зад нас. Дали не е искал да каже, че вместо да оправят машината, хората заделят дефектната стока. Отделени, тези деца болят повече. И тях ги боли. Предложил им вратите си, светът захвърлил далече ключа от тях. Опустошил блясъка в очите, отслабил мускулите. Оставил най-тъжният, най-отчаяният акорд на човешкото съществувание в ръцете на 67 души от Дома, над който, според бай Петко Русев, дори облаците се разделят, когато вали, и се събират на другия край...

Някой ден ще престана да мисля за това, което видях.

Йорданка ЗАБУНОВА