Юлия Петровна Вревска   Добър вечер, Баронесо! Познахте ли ме? Аз съм Ваша връстница от другото столетие и често се отбивам тук, в тази напрегната от музейна тишина стая. Учудено се вдига дъгата на веждите Ви. Тъжен е теменужният поглед, отдавна заседнал в сърцата ни. За какво тъгувате, Баронесо? Още ли звучат прощалните слова на оня млад русин, който, триейки сълзите си, пророни при загубата Ви: “Ти няма да останеш тук! След победата ще се завърнеш заедно с нас...” Мигар с връзки по-силни от смъртта ни тегли Родината?... ...Елате с мен! Не се стеснявайте от облеклото си! Много Ви отива простичкият костюм на милосърдна сестра и бялата касинка. За един, изпълнен с велики дела живот, те са истински накит! Тръгваме ли? Ще Ви налея силен руски чай, ще Ви стопля за всичките мразовити дни и нощи в моята Родина... Казах Родината. Какво е тя, щом така ни преследва, че не можем нито ден да останем без нея? И ако за мен тя е в приказките, с които мама ме е приспивала, песните, които съм пяла на децата си, синевата над родното ми градче, то за Вас не е ли в “Родной и дорогой Иван Сергеевич...” и “Милая Наталия...”, изпратени в Петербург от онзи барутен ад, в който потопихте огромната енергия да направите нещо за другите, взета в запас преди потеглянето Ви за България? Защо тръгнахте? Какво Ви тласна към тези последни години от живота Вви? Или, безсилни да спрете доводите на себеосъществяването, избрахте стремителния път към свободата на моята земя... Той се вие нагоре, стеснява и губи, но изведе Вас, красивата руска баронеса с най-красивото име Юлия, до съкровеното: “Човек може да живее истински само с онова, което би го накарало да умре!” А Вас ви обичаха, Баронесо! Най-великите мъже на континента! Единият – член на Френската академия на науките, бе възкликнал по повод на трагичния Ви край: “Розата на Русия, откъсната на българска земя!” Другият, с младежка свенливост ще признае едва след сбогуването си с Вас: “Аз чувствам, че в живота ми има едно същество, към което се привързах, дружбата на което винаги ще ценя, съдбата на което винаги ще ме интересува”. Твърде тънък резен Ви е отредил животът, за да можем да поставим на везни радостите и скърбите, които са Ви съпътствали. Но има ли смисъл? Знаем само, че нищо не може да бъде изкупено, без да бъде платено. И присъствието Ви в Беленския музей винаги ще ме връща към всеобхватността на риска, поет от една руска жена в името на нашата, българската свобода.