Тя, Йорданка Ганева и 79-те й години си вървят заедно – като приятели
Тя е най-невероятната жена, която познавам! Височката и тънковата снага би съперничила на много от известните моделки, въпреки че е на 79 лета. Белег или знак на съдбата са красивите й очи, от които струи неизмерима благост. Не носи очила, но винаги може да извади от джоба си едно искрено признание и от упор да те впримчи в него, докато шета около огромните казани в местността „Черковище”.
И тази година, както всяка друга, кака Данка, както я наричат четирите по-млади жени, които и помагат, готви курбан яхнията за цялото Пейчиново. Поводът, както всяка друга година, е молебенът за дъжд и хубава реколта, организиран миналия месец от земеделците бизнесмени. Всепризната готвачка, каквато е била през по-голямата част от живота си, жената е станала призори, за да „сколаса”. Ядохме от нейното ястие миналата година и помним неземния вкус, който то оставя в устата. Един от очарованите бе и земеделският производител Георги Ангелов, който, срам не срам, помоли да му сложат още лъжичка от соса, като поиска рецептата.
Докато готвеше, без да се оплаква, мъдрата жена разказа сагата на живота си, извървян с достойнство и себеуважение. Дотогава не бях се замисляла как трябва да изглеждат хората на 79. Тя смята, че си вървят заедно – тя и годините, като приятели и могат да разкажат 79 приказки за страховете, които успели да укротят и да превърнат в … живот.
Слушам гласа й – нелишен от емоции, някак удивително младежки – сякаш идва от някакви сънни дълбини:
- Как става толкова вкусно ястието ти?
- Всеки празник си има традиция. Гергьовден с агнето се прави по друга технология. Нашият курбан е с ориз. Още предния ден разпределихме месото на порции. Цяла нощ престоя, после всичките 150 порции бяха препържени, за да получат гланц. Самото пържене способства да се запазят порциите, да не се раздробяват и дава аромат на яденето. Винаги, когато си готвиш месо, може да е дори пилешко, леко ще го гланцираш предварително. За курбана правя запръжката на лука, слагам червения пипер и заливам с водата, в която слагам месото. В тази вряла вода после се запържва ориза. На полусвареното месо слагам зеления лук. И накрая с ориза добавяме доматите, спираме огъня, щото като си къкри яденето, оризът се надува. Слагаме подправките – магданоз и най-важното – джодженът, това е най-подходящата подправка за агнешкото. Всяко ядене си иска своята подправка. Девесилът е хубав за рибните ястия, от него можеш да сложиш и на боб, но за агнешкото е джодженът За да има приятен аромат ястието, слагам и чер пипер.
Ако доматите не могат да направят вкуса на яденето, да му придадат рязкост, слагам и малко лимонтозу. Смятам, че много хора са се доверявали на моя вкус и го предпочитат от години още като работех в ресторанта на Гара Бяла. За солено и кисело, не съм получавала оплаквания. Всичко е по моя преценка.
- Притесняваше ли се?
- Поела съм ангажимент пред кмета Недко Недев, пред хората, които след малко ще седнат край масите, искайки да усетят празника. На 79 години съм и откак се възобнови този пролетен ритуал в Пейчиново, аз съм неизменно до казаните и тенджерите тук. Трябва някои по-млад да поеме. А и не можах да спя снощи. Легнах, оставила съм открехнат прозореца и по едно време влязло едно коте и като тупна до мене, изкара ми акъла! Станах да го изгоня и се разсъних. Аз много нощи не спя! Къщите около моята са все празни. Имаше една жена от другата улица, но дойдоха роднини и я прибраха при тях някъде из градовете. Живея в центъра, а там нощем няма голямо движение. А и да се наложи, само на кмета можеш да се обадиш. Полицай идва тук от Босилковци само в сряда. Преди година що притеснения преживях - бяха влезли крадци в мазето ми и бяха изнесли няколко литра ракия, буркани взели...
- Самичка ли живееш?
- Сама, но залоствам врати, бухалка имам, брадва... 23 години почнаха от януари месец, откак си отиде съпругът ми, млад си отиде, на 65 години беше. Имам един син, от 30 години е словашки гражданин, работи и създаде семейство в Словакия, едно внуче имам от него. Чуваме се, но рядко се виждаме. По-рано работеше като началник, водолаз беше. Напоследък е работник в една немска фирма и е пред пенсиониране. Иван се казва. Живее със семейството си в апартамент. Сега си купиха едно място с малка виличка там, в Словакия. Три пъти съм им ходила на гости. Един път със съпруга си, като беше жив. Двата пъти съм ходила сама.
- Мислиш ли да отидеш да живееш при тях?
- Не мисля. Какво да правя там – нито език знам, нито хората са ми познати. Не мога цял ден да стоя вкъщи. Тука ще си остана, тука ми е минал живота, хората са туха... Затова близките ми се сърдят много. Смятаха да дойдат насам, но с вилата се ангажираха и не могат всички да тръгнат – един трябва да остане, да полива градината, да прави бурканите Миналата година снахата настояваше да си дойдат, но синът трябваше да събира стажовете, дето е работил, за пенсионирането си...
- Как минават дните ти?
- Ако знаеш какво правя, ще се изненадаш! Работя като идиот! Две лозя имам – едно в двора и едно на нивата. Моето лозе на нивата, ако имаш апаратче, иди го заснеми – прекопано, нагласено... по правилата на науката. Заривам го, отривам Сама. Един ден тръгнах да го прекопая, беше много горещо и въпреки че се уморих, реших че втори ден не ми се бие път, и го прекопах цялото наведнъж. Като се върнах, погледнах – 31 градуса на сянка!. Рекох си: мале, имам ли акъл! Утре – вдругиден ще хода да го пръскам. Слагам пръскачката на гърба и тръгвам, няма кой да ми помага.
- Защо го правиш?
- За помощ към пенсията..Продам гроздето, ако сваря малко ракия, изпращам я в Словакия. Пенсията отива вече към 200 лева и 35 лева ми дават за съпруга ми, ама не стигат. Като платя водата, като заредя бутилката с газ, платя тока и телефона и вече се чудя как да ида в магазина...
- Какво те отчайва?
- Какво да ти кажа! Отчайва ме семейството - искат да отида в Словакия, аз не искам. Искат да се върнат, аз им викам: не се връщайте, какво ще правите тук, ще стоите като мене сами вкъщи! Да си живеят живота – направили са си го вече. Дните са като водата, която никога няма да се върне там, откъдето е минала – течението отнася всяка отминала минута. Така, както никога листото, веднъж полетяло надолу, няма да се върне отново на клона. Нито капката дъжд ще литне пак нагоре...Казвам го на моя син това и да се пенсионира, да си поживеят. Ама какво ще правиш ти, тревожат се. Не ми берете гайлето! – викам им. Сега мога да се грижа за себе си. Още не съм закъсала. Като падна, тогаз ще видим..
Той си нагласи овошки там, оранжерийка си нагласи и ще дойде в Пейчиново да почва отново! Карат ми се що съм работела толкова много! Не мога без работа. Легнала съм някой път, пуснала съм телевизора и си казвам: защо лежа сега?.Баща ми на 95 години почина и малко преди това с бастуна вървеше из градината и копаеше...От такова семейство съм. И синът ми и той като мене- много хамалува, хем на работа ходи, хем вечер бяга на градината.
- Струва ли си усилието на дългите години живот?
- Животът е преди всичко спомени от всичко. И обсебващото обречено чакане на нечие друго завръщане, ако си останал сам.
А когато си възрастен, отношението към теб често е като опит за непредумишлено убийство. Всички, които те познават, знаят всяка твоя реакция и нищо не ги изненадва. За по-младите, колкото и да са учтиви: това е възраст, в която дори ходенето е рисково без кислородна бутилка. Според мен сега е времето на зрялостта и вътрешното спокойствие. Само че спокойствието го няма.
- От какво се страхуваш?
- Откъснах страниците на ония пълноценни дни, но всеки божи ден прескачам страха в договора си със старостта.. Страхуваш се от прогресивното развитие на синдрома „да те посъветвам“. И аз не правя изключение да давам акъл на сина си. Защо ли си мисля, че мога да му спестя всички негативи, ако мине по моя път, по-кратък, с изтъргани бурени, почистен от камъни… Опитът жизнен и „акъла“, натрупан в сейфа на годините, не са едно и също нещо
Най-лошото, което може да ми се случи, е да не разбера, че се е случило нещо хубаво. Хубавото е да си с близки хора. Сигурно нямаше да го зная и сега, ако не беше пътят, който извървях със съпруга си, по който хубавото се превръща в отлежало вино. То държа и досега искрата на живота ми, защото топлината в душата не идва сама, а трябва да се запали.
Можеш да запалиш огънче, само ако имаш съчки...
Евгени Минчев вече ще дава курбан на Цве...
Пътищата Господни
поздрави
и като четях се опитах да я чуя, затова попитах дали има запис
поздрави!
