Постинг
08.03.2011 06:56 -
Една любов на брега на Атлантическия океан
Автор: zabunova
Категория: Тя и той
Прочетен: 1057 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 08.03.2011 08:37
Прочетен: 1057 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 08.03.2011 08:37
Те амор! – казва всяка вечер на 3000 км от Бяла
симпатичен 29-годишен българин на екзотична бразилка Преди да се закотви на брега на океана в Страната на баските, Георги Георгиев от Бяла прави няколко опита за летене към мечтаната Европа, за които сега говори със симпатична себеирония - Пилзен, Прага, Палма де Майорка... Ителигентният му разказ е заразителен с откровенията за любови, емигрантски авантюри, трудности, философски размишления върху “тук” и “там” – много “за” и “против”... Когато все пак опираме до носталгията, младият мъж посяга към найлоновия плик, с който бе влязал в редакцията, и вади от него мъничък български флаг с поставка за него. Да си го занесе в испанския дом! Предишният, заедно с няколко фигурки в българска национална носия, подарил на тъщата си от Бразилия, посетила интернационалното семейство, когато се родил синът му Гайска преди година и половина. Влюбените и любовта!
Като малък, честно казано, бях много затворено момче. До преди да завърша гимназия може да се каже, че не съм имал приятелка. Някакви излизания на по кафе и общи приказки - да, но реално приятелка не съм имал. Чак след казармата започнах да излизам сериозно с момиче. Не съм от типа “открехнати”, които изразяват свободно своите чувства...Страхът да ти откажат е голям и не ми позволяваше да бъда по-настойчив. Бях влюбен в една моя съученичка, но така и не й признах! – просто бях едно затворено момче със своите момчешки комплекси. Когато бях в Чехия – това е и една тема за шеги между нас, мъжете, загодина и половина там аз така и не “познах” чехкините - живях с една украинка. И в Испания също не съм опитвал как го правят испанките. Запознах се с красива бразилка, влюбих се и заживях с нея. Казва се Глория и е родена в старата столица Салвадор де Баийя, но след 6-та си година живеела в многомилионния Сао Паоло, където официалният език е португалският, който усвоих от нея. Аз я питам нещо на испански, тя ми отговаря на португалски. Така се разбираме! Освен това и детските анимационни филмчета, които тя смъква от Интернет за нашето синче, са на португалски. Смея да кажа, че съм добър съпруг. Откак съм със своята съпруга, никога не съм и изневерявал, уважавам я, помагам, разпределяме си отговорностите вкъщи. Тя, по принцип, поема детето – да го гледа, и готвенето. Аз се занимавам с чистенето на апартамента и покупките. В събота, като се върна от работа –работя от понеделник до събота, но магазините са отворени до 22.00 часа – всяка събота правя покупките за цялата седмица. Това си е моя грижа – да направя покупките като за всяка къща – от праха за пране, храна, вода, потребности за къщата...
Така тръгнах за Европа От няколко години съм извън България в търсене на щастието и честното забогатяване. Подчертавам честното, защото почти всички искаме да забогатеем в тази държава, но много хора са безпомощни и тогава избират най-лесния път - на черните пари. Има и такива като мен, които търсят препитание и начин за реализация по честен път. А това става, според мен, единствено в чужбина. Има и такива, които успяват тук, в България, но те са суперумните и находчивите, но и на тях са им нужни години. Тук бързо забогателите или ползват нечестните начини, или са имали “мая” от едно време. Макар че и комунистическия строй също не бе идеален – все имаше два пласта –висшата класа и обикновените хорица. Аз съм от вторите – дете на обекновени работници, които за цял живот работа успяха една нова къща да построят и нищо повече. И с годините на демокрацията започнаха да издъхват, щото две заплати в една къща с две деца не стигат за нищо – покриват ежедневните разходи и не се спестява нищо реално.
Бях в Пилзен за малко Беше през 1998 година – седмица търсих работа и не успях да открия нищо. Прекалено бързо ме прекърши реалността, защото тръгнах от България с мисълта, че като изляза така нахъсен да работя, за малко пари и дето се казва – вторият, третият, когото питам, ще ме вземе – работливо момче, младо, здраво, за малко пари – предположих, че бързо ще се реализирам там. Но реалността беше съвсем друга и аз – една седмица хотели, хотели, храна – малко пари имах –не успях и бързо се отказах. Бях прекалено млад, нямах у себе си достатъчно издръжливост и се върнах. После трябваше да понеса и подигравките на баща ми, че така Европа не се завоюва “с главата напред да разбиваме стените и”, че трябва да си добре подготвен, за да влезеш в един непознат свят...С ироничното си отношение към пътуването ми той направи така този мой неуспех да се превърне в полезен опит. Защото след години, когато опитах втори път, тръгнах с доста повече капитал и решен да успея.
Моята авантюра в Чехия През 2002 тръгнах за Чехия с трафиканти, които ни взеха по 250 евро за ангажимента да ни превозят и устроят – половината дадохме в Русенския клон на фирмата и половината от таксата - в първия работен ден в Прага. Искаха да вземат цялата сума още в София. Групата ни бе от 7 човека, като 5-имата бяха хора, работили в Русия, в Германия, излизали са навън и са по-патили и улегнали и казаха “Не!”. В София, когато ти вземе парите, отива да купи едни цигари, и не се връща. Автобусът пълен с хора, половината се отказват и слизат, другите продължават с очакването някой да ги посрещне на автогарите някъде из Европа, а там също няма никой. И така с фалстарт се тръгва най-често. Ние бяхме непреклонни. Още докато чакахме в антрето на фирмения офис, се наговорихме, че парите ще се дадат втората половина на първия работен ден, след като сме настанени на квартира и започнем работа. И така стана. Представителят на фирмата спази договорката ни – опита в София да прибере остатъка от таксата, понеже той е софиянче, а те са друга раса – от расата на победителите, поне така си мислят, че са най-умните българи, най-пробивните, а ние от провинцията ... но номерът не мина. Чак в Прага му дадохме по още 150 евро... И така започна моята авантюра в Чехия, която продължи година и половина. ...След това се върнах в Бяла с една кола от Германия, с 1000 долара, които много бързо започнаха да се топят. Започнах работа, но реалността пак започна да не ме удовлетворява, защото не постигаш онова, което си планирал. В един малък град с малки доходи да помислиш за жена и дете е възможно, ако родителите помагат, но за кола, някои екстри като работещ човек да имаш, неща, нормални за европееца, тук е непостижимо. Поне за мен бе. И отново изригна желанието още един път да ида в Европа, но за повече пари. В Чехия работех за по 18-19 евро на ден обща работа. Там има много украинци, които са завладели пазара на работната ръка и не позволяват да идеш сам и да правиш контакт с чехите, да започнеш като майстор – те ти определят условията, те вземат парите от чехите и плащат на теб. И през цялото това време обща работа! Започнах да мисля за Испания,
изпитвах някакво по-романтично любопитство към тази страна. Там вече имаше доста хора от Бяла, имаше информация, че режимът е либерален, че има шансове за онзи, който търси, има търпение и знае да работи. И по моите разсъждения, ако аз оставях моторчето, колата, макар и старичка, кабелната телевизия, приятелката, приятелите, излизанията петък и събота вечер на биричка, просто ако оставях всичко това, защо да е срещу 18 евро, ако мога да го разменя за 50. Аз страдам еднакво за тези мои неща и в двете страни. И затова избрах Испания. С една раничка с дрешки и 600 евро кеш, които пазех като скъпоценно имане, защото там плаши несигурността, не знаеш дали ще изскочи работа и като почнеш, колко време ще работиш. Може да е седмица, месец, винаги поддържаш някакъв запас за наема, храната, автобусни билетчета и кредит за телефона – жизненоважни разходи за месеца. Беше много изнервящо, но в Палма де Майорка ми помогнаха една жена и един мъж, стари мои познати и колеги от фирми, в които съм работил – до ден днешен аз съм им много благодарен! Винаги ги поздравявам за Коледа, за рождени дни, снимки им изпращах на детето ми, което се роди там и винаги съм си казвал, че тази красива, хубава, добра жена, която имам, хубавото ми бебенце, което имам, са моето съкровище, така да се каже и благодарение на тях. Винаги съм бил благодарен на Бог за всичко това, но и на тези хора, които ми помогнаха. Защото вярата в Господ е едно, но в същото време аз вярвам и в добрите приятели. Без добри приятели не можеш да направиш нищо – към погледа свише прибавям човешката намеса. И това са моите приятели! Половин година живях и работих там в една хубава атмосфера. Запознах се с приятелката си Глория и после двама се преместихме на континента, понеже приятелката ми е оттам – от Билбао, Страната на баските. Сега там са съпругата ми Глория и синът ни Гайска. Много е красиво - пред нас е океанът, а зад нас полите на Пиринеите. Има нещо завладяващо в това да живееш на морето и започвам да разбирам защо хората, които веднъж са се заселвали по бреговете, трудно са се местели към вътрешността. Мисля си, понякога, че вече ще ми е много трудно да напусна това място ако ми се наложи... Испания е високо развита индустриално-аграрна страна. По обем на промишлено производство е на V място в Европа и VIII в света.
Страната на Баските
е една от създадените след 1983 година 17 автономни области: Галисия, Астурия, Кантабрия, Ла Риоха и Навара; Арагон, Каталония, Валенсия и Балеарските острови; Кастилия - Леон, Мадрид, Кастилия-Ла Манча и Естрамадура; на юг - Андалусия, Мурсия и Канарските острови, които имат свои парламенти и правителства, с широки пълномощия. Официален език - испански. В антономните области е узаконено използването на каталонски, баски и галисийски. Тук са и най-големите морски пристанища - Билбао, Картахена, Санта Крус де Тенерифе, Барселона, Валенсия, Ла Коруня и др
Финансовата помощ и подкрепа от страна на Европейския съюз, бумът в строителството като цяло и най-вече желанието и на архитектите и на населението се отразява на всички страни на испанския живот, в стремежа си страната да навакса 36 загубени години под диктаторския режим на Генерал Франко. Помага и на нас, емигрантите, макар че тук аз вече не се смятам за чужденец. Научих много за баските. Те са един от трите народа в Европа, които имат език, твърде различен от останалите предимно индоевропейски, говорени на континента. Смята се от някои учени, че са потомци на най-стария народ, населяващ континента още преди идването на индоевропеиците. През цялата си история баските нямат собствена държава но през последните сто години желанието за това се активизира. Казват, че са единствени, които преди столетия не са се дали на римските завоеватели. По време на гражданската война в Испания през 30-те години на миналия век тук се намират едни от най-ревностните републиканци. Тук е прословутото градче Герника, за което всички знаем от творбата на Пикасо. В Билбао, където живея,
работя на черно, на два пъти са ме прецаквали с плащането, но съм доволен. Получавам социална помощ, при условие, че никога не съм имал социални осигуровки там, не съм работил официално за тяхната държава. Жена ми е с трудов договор, аз като неин съпруг вземам социални помощи, и за детето плащат детски – това е просто невероятно! Не мога да си представя след колко години това може да се постигне в България. Защото в България на хората, които като моята баба са работили 50 години най-черната работа през целия си живот в едно текезесе –държавата им се отплаща с 80-90 лева пенсия, което е просто смешно. А моята помощ там е 160 евро! Тяхната данъчна система и законодателство са друго. Провинцията е с най-висока раждаемост - цяла Испания застарява, единствено Страната на баските постига планирана раждаемост. Има толкова мощна социална система, че дори емигранти като мен, например, си позволяваме да имаме деца, работим на черно, нямаме документи, но помощта, която вземаме, само срещу адресна регистрация, покрива и здравните ни осигуровки. Нивото на здравеопазването е много високо. Всичко се поема от касата. Аз съм здравно осигурен - отивам в болница там с карнетка с лентичка и се лекувам безплатно, ако съм болен. Това е страна, която вижда, че аз съм един млад човек с потенциал, с желание да работи. И държавата влиза в моята ситуация и ми помага, протяга ръка и ми дава шанс аз да оцелея, да се закрепя и започна да се развивам. Докато в България държавата по всякакъв начин гледа да измисли нови данъци. Аз си дойдох и не виждам защо се плащат тия данъци, пътните винетки например, след като качеството на пътищата не се е променило? Не разбирам защо държавата товари своето население с данъци, взема пари и в същото време нищо не се променя, само добри думи и много обещания. Уважавам толерантността на нашия народ.
Но все повече се убеждавам се, че търпимостта до определена степен е положително качество. Не и безкрайната търпимост. Да се търпи корупцията, некадърността на управляващите, не съм съгласен! И ако сгафя на пътя, аз няма да дам нито 20, нито 50 лева, за да не ми дупчат талона. Ще жертвам няколко точки, да ми е за поука и когато намалеят, сам ще се огранича. В Европа дори да си решен да дадеш подкуп, приятели те съветват да не го правиш, защото се санкционира. Ако ти дадеш някакви пари, освен че е грозно, е и опасно. Докато предлагаш, служебното лице записва данните ти и си подсъдим – ти опитваш да купиш представител на държавата! Това страшно много ми харесва и то трябва да стане и в България! И бюрокрацията също трябва да е в полезните граници – още караме “кой на кого е дете” и “това е наш човек” и “това не е наш човек”. Трябва да се изкоренят тези неща и това, че аз съм дете на обикновени работници - съм гражданин на тая държава и имам същите права като детето на някой, който има фирма и целият град го познава.
България в Евросъюза Няма две мнения, че членството на България в Евросъюза е посока в перспектива, но пък и знам, че няма как хубавото да усетят родителите ми - заплатите им ще стигнат европейските - според икономическите анализи на правителството, които чета, след 20 години. Но аз го усетих като се връщах от Испания – пътуването бе по-кратко със 7 часа от друг път и по-комфортно. И автобусът бе по-европейски, обслужващият персонал – много любезен, нямаше безкрайни престои на границите...
Записала: Йорданка ЗАБУНОВА
симпатичен 29-годишен българин на екзотична бразилка Преди да се закотви на брега на океана в Страната на баските, Георги Георгиев от Бяла прави няколко опита за летене към мечтаната Европа, за които сега говори със симпатична себеирония - Пилзен, Прага, Палма де Майорка... Ителигентният му разказ е заразителен с откровенията за любови, емигрантски авантюри, трудности, философски размишления върху “тук” и “там” – много “за” и “против”... Когато все пак опираме до носталгията, младият мъж посяга към найлоновия плик, с който бе влязал в редакцията, и вади от него мъничък български флаг с поставка за него. Да си го занесе в испанския дом! Предишният, заедно с няколко фигурки в българска национална носия, подарил на тъщата си от Бразилия, посетила интернационалното семейство, когато се родил синът му Гайска преди година и половина. Влюбените и любовта!
Като малък, честно казано, бях много затворено момче. До преди да завърша гимназия може да се каже, че не съм имал приятелка. Някакви излизания на по кафе и общи приказки - да, но реално приятелка не съм имал. Чак след казармата започнах да излизам сериозно с момиче. Не съм от типа “открехнати”, които изразяват свободно своите чувства...Страхът да ти откажат е голям и не ми позволяваше да бъда по-настойчив. Бях влюбен в една моя съученичка, но така и не й признах! – просто бях едно затворено момче със своите момчешки комплекси. Когато бях в Чехия – това е и една тема за шеги между нас, мъжете, загодина и половина там аз така и не “познах” чехкините - живях с една украинка. И в Испания също не съм опитвал как го правят испанките. Запознах се с красива бразилка, влюбих се и заживях с нея. Казва се Глория и е родена в старата столица Салвадор де Баийя, но след 6-та си година живеела в многомилионния Сао Паоло, където официалният език е португалският, който усвоих от нея. Аз я питам нещо на испански, тя ми отговаря на португалски. Така се разбираме! Освен това и детските анимационни филмчета, които тя смъква от Интернет за нашето синче, са на португалски. Смея да кажа, че съм добър съпруг. Откак съм със своята съпруга, никога не съм и изневерявал, уважавам я, помагам, разпределяме си отговорностите вкъщи. Тя, по принцип, поема детето – да го гледа, и готвенето. Аз се занимавам с чистенето на апартамента и покупките. В събота, като се върна от работа –работя от понеделник до събота, но магазините са отворени до 22.00 часа – всяка събота правя покупките за цялата седмица. Това си е моя грижа – да направя покупките като за всяка къща – от праха за пране, храна, вода, потребности за къщата...
Така тръгнах за Европа От няколко години съм извън България в търсене на щастието и честното забогатяване. Подчертавам честното, защото почти всички искаме да забогатеем в тази държава, но много хора са безпомощни и тогава избират най-лесния път - на черните пари. Има и такива като мен, които търсят препитание и начин за реализация по честен път. А това става, според мен, единствено в чужбина. Има и такива, които успяват тук, в България, но те са суперумните и находчивите, но и на тях са им нужни години. Тук бързо забогателите или ползват нечестните начини, или са имали “мая” от едно време. Макар че и комунистическия строй също не бе идеален – все имаше два пласта –висшата класа и обикновените хорица. Аз съм от вторите – дете на обекновени работници, които за цял живот работа успяха една нова къща да построят и нищо повече. И с годините на демокрацията започнаха да издъхват, щото две заплати в една къща с две деца не стигат за нищо – покриват ежедневните разходи и не се спестява нищо реално.
Бях в Пилзен за малко Беше през 1998 година – седмица търсих работа и не успях да открия нищо. Прекалено бързо ме прекърши реалността, защото тръгнах от България с мисълта, че като изляза така нахъсен да работя, за малко пари и дето се казва – вторият, третият, когото питам, ще ме вземе – работливо момче, младо, здраво, за малко пари – предположих, че бързо ще се реализирам там. Но реалността беше съвсем друга и аз – една седмица хотели, хотели, храна – малко пари имах –не успях и бързо се отказах. Бях прекалено млад, нямах у себе си достатъчно издръжливост и се върнах. После трябваше да понеса и подигравките на баща ми, че така Европа не се завоюва “с главата напред да разбиваме стените и”, че трябва да си добре подготвен, за да влезеш в един непознат свят...С ироничното си отношение към пътуването ми той направи така този мой неуспех да се превърне в полезен опит. Защото след години, когато опитах втори път, тръгнах с доста повече капитал и решен да успея.
Моята авантюра в Чехия През 2002 тръгнах за Чехия с трафиканти, които ни взеха по 250 евро за ангажимента да ни превозят и устроят – половината дадохме в Русенския клон на фирмата и половината от таксата - в първия работен ден в Прага. Искаха да вземат цялата сума още в София. Групата ни бе от 7 човека, като 5-имата бяха хора, работили в Русия, в Германия, излизали са навън и са по-патили и улегнали и казаха “Не!”. В София, когато ти вземе парите, отива да купи едни цигари, и не се връща. Автобусът пълен с хора, половината се отказват и слизат, другите продължават с очакването някой да ги посрещне на автогарите някъде из Европа, а там също няма никой. И така с фалстарт се тръгва най-често. Ние бяхме непреклонни. Още докато чакахме в антрето на фирмения офис, се наговорихме, че парите ще се дадат втората половина на първия работен ден, след като сме настанени на квартира и започнем работа. И така стана. Представителят на фирмата спази договорката ни – опита в София да прибере остатъка от таксата, понеже той е софиянче, а те са друга раса – от расата на победителите, поне така си мислят, че са най-умните българи, най-пробивните, а ние от провинцията ... но номерът не мина. Чак в Прага му дадохме по още 150 евро... И така започна моята авантюра в Чехия, която продължи година и половина. ...След това се върнах в Бяла с една кола от Германия, с 1000 долара, които много бързо започнаха да се топят. Започнах работа, но реалността пак започна да не ме удовлетворява, защото не постигаш онова, което си планирал. В един малък град с малки доходи да помислиш за жена и дете е възможно, ако родителите помагат, но за кола, някои екстри като работещ човек да имаш, неща, нормални за европееца, тук е непостижимо. Поне за мен бе. И отново изригна желанието още един път да ида в Европа, но за повече пари. В Чехия работех за по 18-19 евро на ден обща работа. Там има много украинци, които са завладели пазара на работната ръка и не позволяват да идеш сам и да правиш контакт с чехите, да започнеш като майстор – те ти определят условията, те вземат парите от чехите и плащат на теб. И през цялото това време обща работа! Започнах да мисля за Испания,
изпитвах някакво по-романтично любопитство към тази страна. Там вече имаше доста хора от Бяла, имаше информация, че режимът е либерален, че има шансове за онзи, който търси, има търпение и знае да работи. И по моите разсъждения, ако аз оставях моторчето, колата, макар и старичка, кабелната телевизия, приятелката, приятелите, излизанията петък и събота вечер на биричка, просто ако оставях всичко това, защо да е срещу 18 евро, ако мога да го разменя за 50. Аз страдам еднакво за тези мои неща и в двете страни. И затова избрах Испания. С една раничка с дрешки и 600 евро кеш, които пазех като скъпоценно имане, защото там плаши несигурността, не знаеш дали ще изскочи работа и като почнеш, колко време ще работиш. Може да е седмица, месец, винаги поддържаш някакъв запас за наема, храната, автобусни билетчета и кредит за телефона – жизненоважни разходи за месеца. Беше много изнервящо, но в Палма де Майорка ми помогнаха една жена и един мъж, стари мои познати и колеги от фирми, в които съм работил – до ден днешен аз съм им много благодарен! Винаги ги поздравявам за Коледа, за рождени дни, снимки им изпращах на детето ми, което се роди там и винаги съм си казвал, че тази красива, хубава, добра жена, която имам, хубавото ми бебенце, което имам, са моето съкровище, така да се каже и благодарение на тях. Винаги съм бил благодарен на Бог за всичко това, но и на тези хора, които ми помогнаха. Защото вярата в Господ е едно, но в същото време аз вярвам и в добрите приятели. Без добри приятели не можеш да направиш нищо – към погледа свише прибавям човешката намеса. И това са моите приятели! Половин година живях и работих там в една хубава атмосфера. Запознах се с приятелката си Глория и после двама се преместихме на континента, понеже приятелката ми е оттам – от Билбао, Страната на баските. Сега там са съпругата ми Глория и синът ни Гайска. Много е красиво - пред нас е океанът, а зад нас полите на Пиринеите. Има нещо завладяващо в това да живееш на морето и започвам да разбирам защо хората, които веднъж са се заселвали по бреговете, трудно са се местели към вътрешността. Мисля си, понякога, че вече ще ми е много трудно да напусна това място ако ми се наложи... Испания е високо развита индустриално-аграрна страна. По обем на промишлено производство е на V място в Европа и VIII в света.
Страната на Баските
е една от създадените след 1983 година 17 автономни области: Галисия, Астурия, Кантабрия, Ла Риоха и Навара; Арагон, Каталония, Валенсия и Балеарските острови; Кастилия - Леон, Мадрид, Кастилия-Ла Манча и Естрамадура; на юг - Андалусия, Мурсия и Канарските острови, които имат свои парламенти и правителства, с широки пълномощия. Официален език - испански. В антономните области е узаконено използването на каталонски, баски и галисийски. Тук са и най-големите морски пристанища - Билбао, Картахена, Санта Крус де Тенерифе, Барселона, Валенсия, Ла Коруня и др
Финансовата помощ и подкрепа от страна на Европейския съюз, бумът в строителството като цяло и най-вече желанието и на архитектите и на населението се отразява на всички страни на испанския живот, в стремежа си страната да навакса 36 загубени години под диктаторския режим на Генерал Франко. Помага и на нас, емигрантите, макар че тук аз вече не се смятам за чужденец. Научих много за баските. Те са един от трите народа в Европа, които имат език, твърде различен от останалите предимно индоевропейски, говорени на континента. Смята се от някои учени, че са потомци на най-стария народ, населяващ континента още преди идването на индоевропеиците. През цялата си история баските нямат собствена държава но през последните сто години желанието за това се активизира. Казват, че са единствени, които преди столетия не са се дали на римските завоеватели. По време на гражданската война в Испания през 30-те години на миналия век тук се намират едни от най-ревностните републиканци. Тук е прословутото градче Герника, за което всички знаем от творбата на Пикасо. В Билбао, където живея,
работя на черно, на два пъти са ме прецаквали с плащането, но съм доволен. Получавам социална помощ, при условие, че никога не съм имал социални осигуровки там, не съм работил официално за тяхната държава. Жена ми е с трудов договор, аз като неин съпруг вземам социални помощи, и за детето плащат детски – това е просто невероятно! Не мога да си представя след колко години това може да се постигне в България. Защото в България на хората, които като моята баба са работили 50 години най-черната работа през целия си живот в едно текезесе –държавата им се отплаща с 80-90 лева пенсия, което е просто смешно. А моята помощ там е 160 евро! Тяхната данъчна система и законодателство са друго. Провинцията е с най-висока раждаемост - цяла Испания застарява, единствено Страната на баските постига планирана раждаемост. Има толкова мощна социална система, че дори емигранти като мен, например, си позволяваме да имаме деца, работим на черно, нямаме документи, но помощта, която вземаме, само срещу адресна регистрация, покрива и здравните ни осигуровки. Нивото на здравеопазването е много високо. Всичко се поема от касата. Аз съм здравно осигурен - отивам в болница там с карнетка с лентичка и се лекувам безплатно, ако съм болен. Това е страна, която вижда, че аз съм един млад човек с потенциал, с желание да работи. И държавата влиза в моята ситуация и ми помага, протяга ръка и ми дава шанс аз да оцелея, да се закрепя и започна да се развивам. Докато в България държавата по всякакъв начин гледа да измисли нови данъци. Аз си дойдох и не виждам защо се плащат тия данъци, пътните винетки например, след като качеството на пътищата не се е променило? Не разбирам защо държавата товари своето население с данъци, взема пари и в същото време нищо не се променя, само добри думи и много обещания. Уважавам толерантността на нашия народ.
Но все повече се убеждавам се, че търпимостта до определена степен е положително качество. Не и безкрайната търпимост. Да се търпи корупцията, некадърността на управляващите, не съм съгласен! И ако сгафя на пътя, аз няма да дам нито 20, нито 50 лева, за да не ми дупчат талона. Ще жертвам няколко точки, да ми е за поука и когато намалеят, сам ще се огранича. В Европа дори да си решен да дадеш подкуп, приятели те съветват да не го правиш, защото се санкционира. Ако ти дадеш някакви пари, освен че е грозно, е и опасно. Докато предлагаш, служебното лице записва данните ти и си подсъдим – ти опитваш да купиш представител на държавата! Това страшно много ми харесва и то трябва да стане и в България! И бюрокрацията също трябва да е в полезните граници – още караме “кой на кого е дете” и “това е наш човек” и “това не е наш човек”. Трябва да се изкоренят тези неща и това, че аз съм дете на обикновени работници - съм гражданин на тая държава и имам същите права като детето на някой, който има фирма и целият град го познава.
България в Евросъюза Няма две мнения, че членството на България в Евросъюза е посока в перспектива, но пък и знам, че няма как хубавото да усетят родителите ми - заплатите им ще стигнат европейските - според икономическите анализи на правителството, които чета, след 20 години. Но аз го усетих като се връщах от Испания – пътуването бе по-кратко със 7 часа от друг път и по-комфортно. И автобусът бе по-европейски, обслужващият персонал – много любезен, нямаше безкрайни престои на границите...
Записала: Йорданка ЗАБУНОВА
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
