Няколко дни преди Деня на Българската Конституция и професионалния празник на юристите разговаряхме с Димитър Владов, юристконсулт в Общинска администрация – Борово. Още като студент в Юридическия факултет на Русенския университет атрактивният беленчанин впечатли местната общност с издаването на книгата си „Философия на разочарованието” – поезия и проза. Сега искахме да разкаже повече за Конституцията, която определя функциите и компетентността на централните органи на държавна власт, за правото като справедливост и за свободата на словото, която, според отговора му, трябва да свършва там, където почват обидата, клеветата, пошлостта и глупостта.
Говорим колко българи са прочели Конституцията ни и защо е ниска оценката на голяма част от гражданите за работата на правистите, за общото между нея и заглавието на на книгата "Философия на разочарованието" и трябва ли да си добър човек, да си собър юрист! Ще останете очаровани от информираността на нашия събеседник и атрактивния начин, сплитащ възгледите ву за правото с литературата и философията.
Научете повече, наслаждавайки се!
Кой е Димитър Владов? Кога и къде си роден, кои и какви хора са родителите ти, къде си учил. Защо избра правото – една сложна материя, която се занимава със сложни отношения. Някой вдъхнови ли те за да избереш тази специалност в Русенския университет?
Аз съм юрист, поет и писател. С това съм познат сред хората. Роден съм през 1992 година в град Бяла, област Русе. Дете на прехода съм. Гордея се, че съм роден и израснал в малък български град. Гордея се с произхода си. Ако бях израснал в голям град нямаше да съм това, което съм сега, щях да бъда друг човек. А аз не искам да съм друг човек. Искам да бъда себе си и никога да не се изгубвам.
Родителите ми са трудолюбиви, добри и отговорни хора. От майка си съм наследил любовта към книгата. Книгата е началото и края. Книгата е нещо свещено. Книгата е спасила българския народ от гибел. Българското величие е в книгата, в словото, в кирилицата и в глаголицата, в Ботев и Вазов – ето това са уроците, които научих от майка си. От баща ми съм наследил искреността, непринудеността, веселостта и уважението към всеки физически труд. Физическият труд облагородява човека. Физическият труд осигурява благата. Преди човек да започне да твори с главата си, той е започнал да твори с ръцете си. Физическият труд е спасил българския народ от гибел. Българското величие е в ръцете на земеделеца, пастира, работника, шофьора, създателя на материалните блага – ето това са уроците, които научих от баща си.
Защо избрах правото като начин за моята професионална реализация? Много мои познати се чудят защо завърших специалност право. Те знаят, че моята истинска любов е литературата. Дори някои мои приятели ме обвиняват, че не завърших филология. Много хора мислят, че правото е несъвместимо с литературата. А истината е съвсем друга. Всъщност правото и литературата могат да си помагат взаимно. Балзак е учил право и това несъмнено му е помогнало да създаде своите произведения. Лев Толстой също е учил право. Романът на Лев Толстой „Възкресение” е съчинен по повод на действителен юридически казус. Алеко Константинов е завършил право, работил е като съдия. Богатата изразност в Алековите фейлетони не би била възможна без познанията му в правната материя. Подобни примери има още стотици, но няма смисъл да ги изреждаме тук. Смея да твърдя, че юридическото ми образование не осакати литературното ми самообразование. При мен юристът и литераторът никога не са враждували.
Никой не ме е вдъхновявал да избера правото. Това беше решение, което взех сам още докато бях ученик. Изобщо няма как да бъдеш вдъхновен от правото в съвременния му български вариант. Всъщност нашето право никога не се е раждало, то още е неродено, то чака своите български творци. В България българско право не съществува и не е съществувало никога. През ІХ-Х век след христианизацията княз Борис І и цар Симеон Велики взаимстват византийското право и го нагласят към българската тогавашна действителност. По време на Османското владичество мюсюлманското шериатско право е действало наред с българското обичайно право. Именно това българско обичайно право е съдържало зародиша на едно истинско право, което е трябвало да бъде създадено веднага след Освобождението. Но след Освобождението българският законодател създава правна система, която е чужда на българския народ. Това е право, което е копирало Италианския граждански кодекс, Френския граждански кодекс, Испанския граждански кодекс. Правото на следосвобожденска царска България е едно реципирано право. А правото на социалистическа България? И то е въвеждало в себе си чужди правни постановки, съветските правни постановки. И стигаме до правото на съвременна демократична България, което се изменя ежемесечно и което е силно чувствително към всякакви европейски директиви и регламенти.
Смятам, че българското право още чака своите откриватели. Истинският български законотворец е някъде в бъдещето. Той ще познава отлично българската история, българския бит и българския дух.
Признание и чест е, че работиш като юристконсулт в Общинска администрация – Борово. Това е голяма отговорност – в какво се състои тя, освен че да осигурява в правно-нормативно отношение дейността на кмета на общината…
Радвам се, че работя в Община Борово. Смятам, че на този етап това е най-доброто, което можеше да ми се случи в професионален план. Там се чувствам полезен. Понякога допускам неизбежните грешки на младостта, друг път съм на учудваща за годините си висота. Общо взето работя в пълния смисъл на тази дума – уча се от грешките си, не ги повтарям, не се възгордявам с успехите си на работното място. А колкото до отговорността... Смятам, че всяка дейност в този живот трябва да се върши със съзнанието, че води след себе си последици. Всяка работа и всеки труд трябва да бъде едновременно и голяма радост, и голяма отговорност. Отговорността и радостта формират облика на истинския професионалист. Вазов е велик писател не само защото е изпитвал радост от това, че пише. Той е чувствал отговорност за всеки изписан лист. В днешно време повечето юристи изпитват само радост от хонорарите, които получават – това е една от причините за лошото състояние на нашата правна система.
Моята отговорност е и моята радост. Радвам се, че имам възможността да помагам на Община Борово с все още крехкия си юридически стаж.
Твърди се, че правото не е точна наука, чувала съм изразите старогръцкото право, римско право. Каква е основата на правораздавателна система, наречена гражданско право, която днес се използва в България като страна членка на ЕС. Идентична ли е с тази в континентална Европа.
А други пък твърдят, че правото е именно точна наука. Всъщност аз мисля, че всички науки са точни, или поне трябва да бъдат точни. Ако една наука не е точна, то това е сигурен белег, че тя изостава от развитието на човечеството, от задачите на живота. Не обичам разделението на науките на точни и неточни. Не ми харесва ширещата се безогледна диференциация на науките. Това е неправилна тенденция. Знанието е сила, както пише английския философ, писател и юрист Франсис Бейкън. Не бива да разделяме знанието на точно и неточно, ако искаме то да бъде нашата сила. В този смисъл знанието е единно. Най-светлите умове на човечеството са били универсални, те не са се стремили към фрагмента, а са изследвали явленията многостранно. Защо, например българинът толкова много е объркан от историята си. Защото в тази наука днес всеки може да твърди и да говори каквото си иска. Свещеният олтар на родната ни история е препълнен със сензации и клевети! Направете анкета! Попитайте десетина минувачи за дадено историческо явление! Ще получите десет различни отговора. Това е сигурен признак, че народният ни дух е болен. Историята е точна като всяка наука, но за съжаление в България тя винаги е губила своята точност заради политическата конюнктура и личните пристрастия.
В правната наука нещата у нас са сходни като тези с историческата наука. В университетите се създават правни секти. Студентите са объркани от толкова различни професорски мнения. В българския правопорядък никога не е съществувал Граждански кодекс. Ние никога не сме имали Граждански кодекс, а това е алфата и омегата на всяка континентална правна система. Във Франция и до днес действа Гражданския кодекс на Наполеон, който е влязъл в сила през 1804 година! Балзак е казал, че всяка вечер французинът трябва да чете този кодекс, ако иска да живее качествено. А в България българинът какво да чете всяка вечер? Липсата на граждански кодекс при нас води до приемането на стотици нормативни актове, които доста често си противоречат. Практикуващите български юристи всеки ден усещат с болка некачествената нормативна база. Една нестройна правна система, една еклектично построена правна система като нашата не може да остави гражданите хладнокръвни. Гражданите винят за неправилните съдебни решения юристите. А истината е, че главният виновник за правната бъркотия остава незасегнат.
Преди пет-шест години още докато следваше ти издаде сборник от поезия и проза „Философия на разочарованието” Колко общо има той с философията за правовата държава, за правото като справедливост. Как би обяснил защо, независимо от модата, независимо от икономическата ситуация и независимо от всички проблеми и лошия имидж, който съдебната система има – кандидати за специалност право винаги има?
Смятам, че понятието „правова държава” не говори нищо на обикновения редови българин. Това понятие е създадено в западноевропейската политико-правна мисъл преди няколко столетия. Това е за нас мъртво понятие, анахронизъм, то не кореспондира нито с българското историческо развитие, нито с българското чувство за справедливост. Това е едно клише, неприложимо и незначимо за българина, който от десетилетия жадува за справедлив обществен живот. Какво означава „правова държава”, и по-точно какво нашето право разбира под това понятие? Член 4 от нашата Конституцията дава отговор на този въпрос. Нека цитираме чл. 4, ал. 1 от Конституцията: „Република България е правова държава. Тя се управлява според Конституцията и законите на страната”. Това означава, че правова е онази държава, която се управлява според закони. Ами ако законите са лоши? Ако законите не се създават за благоденствието на широките народни маси, а на определени кръгове? От всичко личи, че не можем като народ да приемем безкритично тази евроатлантическа ценност.
А колкото до лошия имидж на съдебната система... Кое сега в България няма лош имидж? В съвременния динамичен информационен обмен клеветата и словесната кал, съмнението и скандала се разпространяват по-бързо от истински градивната критика. Студенти по право винаги ще има, защото нуждата от право ще е вечна. Друг въпрос е , че в България количеството юристи е прекалено голямо. Имало е случаи, в които съм се чувствал като излишно юридическо количество. Юристите са много. Причината за това голямо количество се корени в самата българска действителност, която има пренебрежително отношение към повечето професии. Физическият труд при нас се смята за унизителен – това е лоша диагноза за нашата народна нравственост и доказателство за това, че все по-малко четем народните си приказки. Юридическото образование е една от малкото специалности в България, която при малко повече късмет, може да ти гарантира финансова стабилност. Затова тази специалност е толкова желана.
Понеже засегнахте първата ми и засега единствена книга „Философия на разочарованието”, бих искал отново да се върна към връзката литература-право в моя живот. Защо според мен литературата и правото са близки? Правото регулира обществените отношения, литературата художествено ги отразява. И правото, и литературата имат една и също цел – човекът. И правото, и литературата са длъжни да бъдат плод на творчество (иначе не са нито право, нито литература). За съжаление ние днес нямаме нито истинско право, нито истинска литература. Нашето съвременно право е плод на кърпене, копиране, фокусничество и угодничество. Нашата съвременна литература с редки изключения е откъсната от истинските проблеми на българския народ. Кой от днешните писатели можем да наречем Патриарх на литературата ни? Кой писател е нашият литературен и всенароден авторитет? В нашата тъжна и тревожна съвременност, кой е онзи писател, към когото можем да погледнем, да поискаме съвет, да попитаме за посока? Може би само Стефан Цанев се доближава до българския писателски царски трон. Но той няма желанието и силите да седне на този трон, той само стои изправен до него. Стефан Цанев е писател с широк поглед , с дълбочина на идеите. Той създаде безсмъртните си „Български хроники”. Паспортът за неговото безсмъртие отдавна е изготвен. Но той е страхлив, когато от него се иска да посочи пътя на народа си. В тревожни за нацията мигове той говори с половин глас. Това не е патриарх на литературата. Ние нямаме Вазов днес.
Защо нямаме истинско право и истинска литература днес? Защото и правото, и литературата са забравили за човека, за тяхната главна цел. Не хармонизирането на българското право с правото на ЕС и не Изборният кодекс са най-важните задачи пред нашето законотворчество. Човекът, българският човек, българското семейство, българският учител, лекар, търговец, производител – ето я истинската цел пред нашето право, а и пред нашето изкуство. Сега законите се пишат с други цели. А изкуството ни витае из небитието, възкресявайки упадъчни течения, загинали още в началото на ХХ век.
Споделяш ли мнението, че в обществото е силно чувството за дефицит на справедливост? А трябва ли да се осъждат грубите обиди към публични личности в интернет пространството, надскачащи прага на обичайната търпимост?
Бих искал преди всичко да кажа, че справедливостта и правото са две нетъждествени понятия. Законът е нормативен акт. Законът в България е най-често творение на интереса. Законът е творение на хора, и като всяко човешко творение може да страда от дефекти. Справедливостта е божествен усет в човека. Тя не може да се подреди в кодекси. Безсмислено е да я структурираме в членове и алинеи. Справедливостта е непостижима за човека, и въпреки това той трябва постоянно да се стреми към нея. Несправедливости винаги ще има. От човечеството се иска да не бъде сляпо за тях, и то никога не е било сляпо за тях. Писателите са отговорни да отразяват несправедливостта, иначе те не са истински писатели.
Сред нашето общество има силно чувство за несправедливост, съгласен съм. Чувството за несправедливост е силно у нашия народ, но стремежът за преборване на тази несправедливост дреме. С протести пред Парламента, с разобличителни предавания по телевизията няма нищо да се случи. Българският народ трябва да се пребори за своето добруване. Всеки един от нас трябва да промени първо себе си към по-добро. Говоря понякога с мои връстници-протестъри. Те смятат, че имаме нужда от нова Конституция, но когато ги попитам чели ли са сегашната ни Конституция, оказва се, че дори не са я прелиствали. Друг път темата е за политическия елит. Връстниците ми, все млади и умни хора, са убедени, че политиците ни трябва да бъдат „изметени”. Когато ги попитам кой ще управлява след „изметването”, получавам колебливи отговори.
Жан-Жак Русо е казал, че народите трябва да изучават законите си и да разсъждават върху тях. Българският народ не чете законите си, не разсъждава над тях. Ето я една от причините за тържествуването на несправедливостта.
Относно обидите на публични личности в интернет пространството. Мисля, че обожествяването на свободата на словото води понякога до толериране на пошли изказвания. Свободата на словото трябва да свършва там, където почват обидата, клеветата, пошлостта и глупостта. Заблуждаваме се, че свободата означава безграничност.
Остава ли ти време за стихове и проза? Ще има ли нова книга след „Философия на разочарованието”?
В момента подготвям сборник с разкази и публицистика. Но не искам да говоря за това. Нека сборникът сам заговори за себе си, когато се появи на бял свят.
Интервюто взе Йорданка ЗАБУНОВА
