Казва се Марин Владов. Роден е на 10 април 1922 година и по този повод в понеделник ръководството на Клуба на пенсионерите н града е събрало скъпи и близки приятели на мило тържество. Въпреки товарът от десетилетията върху гърба си, юбилярът съвсем няма вид на безнадежден старец: обущар по професия и ветеран от Втората световна война, той приема с изправена стойка поздравленията, бутилката с уиски, иконата, която да го пази до края на житейския му път, букетите цветя, поздравителния адрес, с който е удостоен за почетен член на Клуба на беленчани и благодари за решението да бъде възнаграден с екскурзия до град Свищов. Ръкопляска на кратката музикална програма и приема кавалерски жеста на председателката на клуба Елисавета Колева да изтанцуват няколко такта върху песента на Корнелия Александрова…Но само няколко!
Специалният поздрав за единствената му „обична дъщеря Николинка и грижовния му зет Борис” го разнежва, когато благодари на организаторите: „Аз съм един щастлив старец с такова семейство! Имам предани и добри деца! Имах добра и обичана жена, която (Бог да я прости!) ми липсва неописуемо вече 22 години! През целия си живот съм работил! Не се оплаквам! В живота на един човек трябва да има баланс между семейството и работата, скромност и уважение към останалите. Работата осигурява препитанието, но домът е топлината, радостта от общуването, сплотеността с близките. Благодаря на всички за уважението към мен в този ден! Да сте живи и здрави и да стигнете моите години!”
След тържествената част, докато жените нареждат масите за празничната почерпка, Марин Владов ми припомня няколко от факти от живота си, започнал в онези патриархални времена, когато хлябът се месеше вкъщи и когато козунаците се правеха в големите нощви, лампите бяха с газ и лампени шишета, а електричеството - рядкост и лукс! Смекчени от благия му поглед, думите идат със сладка носталгия, която приятно се смесва с придобитата мъдрост, бранеща равновесието в живота и разкриваща в много по-интимна тоналност взаимовръзките до заключението му: „Аз съм един щастлив старец на 95!”
Роден е в Бяла и е едно от 6-те деца на обикновено земеделско семейство – 4 момчета и две момичета. Когато завършил прогимназия, баща му го уловил за ръка и го завел в ателието на местен обущар да учи занаята. В 1940 се явил на калфенски изпит, в 1946 – взел майсторския. Междувременно идва превратът на 9 септември, избухва Втората световна война и той заминава на фронта – мобилизиран е в Пета пехотна дунавска дивизия, на която през есента на 1944 е възложена Брегалнишко-Струмишката настъпателна операция на Четвърта българска армия по време на първата фаза от участието на България във войната. Сега произнася с момчешко преклонение имената на командирите си, сражавали се редом с обикновените войници на първата огнева линия - дружинният подполковник Милчев, командирът на полка полковник Пиперков, на дивизията - полковник Пиронков, който, тежко ранен в боевете край Щип, въпреки усилията на лекарите, на 17 ноември 1944 година умира. „Слава богу, не съм раняван, но много хора загубиха живота си!” – въздъхва ветеранът, а аз го връщам към делниците, когато, завърнал се от фронта, се влюбва в едно 15-годишно момиче. „С Живка се събрахме след две години дружба, тя беше на 17, аз – със 7 години по-голям, но създадохме много стабилно семейство!” И въпреки че я губи преди 22 години, още тъгува за нея - настига го едновремешната глъчка от делниците с нея, стъпките й, отмерващи задъханите и радостни възклицания: „Голям късмет имах, че я срещнах! Усмихната и слънчева душа беше! При това бе голяма домакиня и страхотна кулинарка. Живеехме скромно, бяхме пестеливо семейство. Тя работеше като санитарка в лабораторията на болницата. Поболя се през 1963 - дълго време лекарите не успяваха да разберат какво й е. Болестта й - нарушена обмяна на веществата, определи многоуважаваният доц. Александър Маринов, който тогава беше гл. лекар на Психоболницата в Бяла. Така стигнахме чак до ИСУЛ в София, където след ред изследвания, й бе назначено лечение и тръгна да се оправя, но се оказа, че сме закъснели. А аз не съм боледувал никога, ходил съм до болницата за дребни работи. Вярваш християнин съм, но не ходя на църква. Работил съм с различни майстори-обущари, а след Девети септември - в кооперация „Труд”. От 1982 година съм пенсионер. Седмица след пенсионирането си постъпих на работа в Озеляване - Бяла, две години работих само там. Работата те крепи, ама имах овце, кон, царевица сеех, лозе имах и напуснах – от всичко съм бил доволен, но нямах време за моята работа вкъши. После научих, че в Горското търсят четвърти човек - пазач и отидох. Много хубава работа - 24 часа дежуриш – три дни си свободен! Спомням си, когато зетят и дъщерята започнаха строителството на бензиностанцията си, колко трудно беше, но с обши сили успяхме.
За да е здрав човек, според мен, трябва много да се труди, да няма неприятности в семейството и да не е конфликтен! Аз живея отделно, но близо до семейството на дъщеря си Николинка, която завърши Висш педагогически институт и бе превъзходен учител по математика. Имам две внучки, които също живеят отделно – Жанета и Михаела, двама правнука Борис и Никола и правнучка Никол. Имам страхотен зет - инженер Борис Паскалиев, добър мъж, който е директор на Модул АД. Няма да забравя един негов жест, който още ме умилява. Беше през 2003 година, когато Георги Нечев, бащата на момчето, което снима тържеството, мой набор и приятел, ме покани да се възползвам от евтина почивка, която като ветерани ни се полага. Отговорих му, че трябва да поприказвам с моите хора. Същият ден сядаме да вечеряме - на голяма почит съм! - масата ми е сложена, питието ми е налято, и аз им казвам за поканата на Георги. И преди Николинка да се обади, зетят я изпреварва: „Дядо, ние с Госпожата сме обиколили света, щом искаш, ще отидеш дори напълно да се плаща, парите не ни бъркат!” Много съм уважаван! Има една стара приказка - каквото си постелеш, на туй лягаш! В семейството не съм имал неприятности, държа на деликатността и доброто възпитание, въоръжен съм с големи нерви и не обичам конфликтите. Вече смятам, че възрастта не е болест и за нея не се изисква лечение. Тя е нещо, което зависи само и единствено от теб. Смятам, че съм живял достойно и приемам старостта като благословия, защото няма друг начин да живеем дълго, освен остарявайки.”
Накрая юбилярът и неговите гости се разделиха с уговорката, че за 100-годишния юбилей отново ще бъдат заедно. А аз благодаря на този забележително скромен и мъдър човек, че ме допусна да стана част от празника му.