Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.04 12:00 - Ветеранът Марин Владов от Бяла празнува 95-годишния си рожден ден: Аз съм един щастлив старец!
Автор: zabunova Категория: Новини   
Прочетен: 713 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 Дребничък стегнат мъж, юбилярът се изправя от мястото, където е седнал в обновения Дом на Клуба на пенсионера в Бяла, протяга ръка и поздравявайки с нисък глас, ми се усмихва: цели 95!

Казва се Марин Владов. Роден е на 10 април 1922 година  и по този повод в понеделник ръководството на  Клуба на пенсионерите  н града е събрало скъпи и близки приятели на мило тържество. Въпреки товарът  от десетилетията върху гърба си, юбилярът  съвсем няма вид на безнадежден старец: обущар по професия и ветеран от Втората световна война, той приема с изправена стойка поздравленията, бутилката с уиски, иконата,  която да го пази до края  на житейския му път, букетите цветя, поздравителния адрес, с който е удостоен за почетен член на Клуба на беленчани и благодари за решението да бъде възнаграден с екскурзия до град Свищов. Ръкопляска на кратката музикална програма и приема кавалерски жеста на председателката на клуба Елисавета Колева да изтанцуват няколко такта върху песента на Корнелия Александрова…Но само няколко!

Специалният поздрав за единствената му „обична дъщеря  Николинка и грижовния му зет Борис” го разнежва, когато благодари на организаторите: „Аз съм един  щастлив старец с такова семейство! Имам предани и добри деца! Имах добра и обичана жена, която (Бог да я прости!) ми липсва неописуемо вече 22 години! През целия си живот съм работил! Не се оплаквам! В живота на един човек трябва да има баланс между семейството и работата, скромност и уважение към останалите. Работата осигурява препитанието, но домът е топлината, радостта от общуването, сплотеността с близките. Благодаря на всички за уважението към мен в този ден! Да  сте живи и здрави и да стигнете моите години!”

След тържествената част, докато жените  нареждат масите за празничната почерпка, Марин Владов ми припомня няколко от факти от  живота  си, започнал в онези патриархални времена, когато хлябът се месеше вкъщи и когато козунаците се правеха в големите нощви, лампите бяха с газ и лампени шишета, а електричеството - рядкост и лукс!  Смекчени от благия му поглед, думите  идат със  сладка носталгия, която приятно се смесва  с придобитата мъдрост, бранеща равновесието в живота и разкриваща в много по-интимна тоналност взаимовръзките до заключението му: „Аз съм един щастлив старец на 95!”

Роден е в Бяла  и е едно от 6-те деца на   обикновено земеделско семейство – 4 момчета и две момичета. Когато завършил прогимназия, баща му го уловил за ръка и го завел в ателието на местен обущар да учи занаята. В  1940 се явил на калфенски изпит, в 1946 – взел  майсторския. Междувременно идва превратът на 9 септември,  избухва Втората световна война и той заминава на фронта – мобилизиран е в  Пета пехотна дунавска дивизия, на която през есента на 1944 е възложена  Брегалнишко-Струмишката настъпателна операция на Четвърта българска армия по време на първата фаза от участието на България във войната. Сега произнася с момчешко преклонение имената на командирите си,  сражавали се редом с обикновените войници на първата огнева линия -  дружинният  подполковник Милчев, командирът на полка   полковник Пиперков,  на дивизията - полковник Пиронков,  който,  тежко ранен в боевете край Щип,  въпреки усилията на лекарите, на 17 ноември 1944 година умира.Слава богу, не съм раняван, но много хора загубиха живота си!” – въздъхва ветеранът, а аз го връщам    към  делниците, когато, завърнал се от фронта, се влюбва в едно 15-годишно момиче. „С Живка се събрахме след две години дружба, тя  беше на 17, аз – със 7 години по-голям, но създадохме много стабилно семейство!”   И въпреки че я губи преди 22 години, още тъгува за нея -  настига го едновремешната глъчка от делниците с нея, стъпките й, отмерващи задъханите и радостни възклицания: „Голям късмет имах, че я срещнах!  Усмихната и слънчева душа беше! При това  бе  голяма домакиня и страхотна кулинарка. Живеехме скромно, бяхме пестеливо семейство. Тя работеше като санитарка в лабораторията на болницата. Поболя  се през 1963 - дълго време   лекарите не успяваха да  разберат какво й е. Болестта й -  нарушена обмяна на веществата, определи   многоуважаваният  доц. Александър Маринов,   който тогава беше гл. лекар на Психоболницата в Бяла. Така  стигнахме чак до ИСУЛ  в София, където след ред изследвания, й бе назначено лечение и тръгна да се оправя, но се оказа, че сме закъснели. А аз не съм боледувал никога, ходил съм до болницата за дребни работи.  Вярваш християнин съм, но не ходя на църква. Работил съм с различни майстори-обущари, а след Девети септември -  в кооперация „Труд”. От 1982 година съм пенсионер. Седмица след пенсионирането си постъпих на работа в Озеляване - Бяла,   две години работих само там. Работата те крепи, ама имах овце, кон, царевица сеех, лозе имах и напуснах  – от всичко съм бил доволен, но нямах време за моята работа вкъши. После научих, че в Горското търсят четвърти човек  - пазач и отидох. Много хубава работа - 24 часа дежуриш – три дни си свободен! Спомням си, когато зетят и дъщерята започнаха строителството на бензиностанцията си, колко трудно беше, но с обши сили успяхме.  

За да е здрав човек, според мен, трябва много да се труди, да няма неприятности в семейството и да не е конфликтен! Аз живея отделно, но близо до семейството на дъщеря си Николинка, която завърши Висш педагогически  институт и бе превъзходен учител по математика. Имам две внучки, които също живеят отделно – Жанета и Михаела,  двама правнука Борис и Никола и правнучка Никол. Имам страхотен зет - инженер Борис Паскалиев, добър мъж, който е директор на Модул АД. Няма да забравя един негов  жест,   който още ме умилява.  Беше през 2003 година, когато  Георги Нечев, бащата на момчето, което снима тържеството, мой набор и приятел,  ме покани да се възползвам от евтина почивка, която като  ветерани ни се полага. Отговорих му, че трябва да поприказвам с моите хора. Същият ден сядаме да вечеряме - на голяма почит съм! - масата ми е сложена, питието ми е налято,   и аз им казвам за поканата на  Георги. И  преди Николинка да се обади,  зетят я изпреварва: „Дядо,  ние с Госпожата сме обиколили света,  щом искаш, ще отидеш дори  напълно да се  плаща, парите не ни бъркат!” Много съм уважаван!  Има една стара приказка - каквото си постелеш, на туй лягаш!   В семейството не съм имал неприятности, държа на деликатността и доброто  възпитание, въоръжен съм с големи нерви и не обичам конфликтите. Вече смятам, че възрастта не е болест и за нея не се изисква лечение. Тя е нещо, което зависи само и единствено от теб. Смятам, че съм живял достойно и приемам старостта като благословия, защото няма друг начин да живеем дълго, освен остарявайки.”

Накрая юбилярът и неговите гости се разделиха с уговорката, че за 100-годишния юбилей отново ще бъдат заедно. А аз  благодаря на този забележително скромен и мъдър човек, че ме допусна да стана част от празника му.




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: zabunova
Категория: Новини
Прочетен: 470414
Постинги: 286
Коментари: 288
Гласове: 1367
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031