Постинг
17.12.2010 21:47 -
Основната ценност на модерните общества е приемането на другостта
Автор: zabunova
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 954 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 08.01.2018 08:20
Прочетен: 954 Коментари: 0 Гласове:
5
Последна промяна: 08.01.2018 08:20
64-годишната Маринка от полскокосовските рудари не може да се пребори с примирението, догмите, лицемерието в нас и около нас
Не съм те никога избирал на земята.
Родих се просто в теб....
„Родино”, Атанас ДАЛЧЕВ
Видях я в средата на септември в разгара на училищното тържество в Полско Косово. Бе дошла по домашно му и искрено се радваше на децата в двора на училището. Лицето й бе обрамчено от пъстра кърпа, с ефирно преметнати краища на тила – както преди много години мама се пребраждаше, когато работеше вкъщи. Всяка мимика на лицето й, под зашеметяващите цветове, огряваше със спонтанността си.
Каза ми, че се казва Маринка и е на 64 години и че е влахинка - много хора като нея отдавна живеят в Полско Косово. Имало е време, когато бащите и майките им са правели лъжици и копанки, мятали са ги на гръб и са обикаляли из селата да ги продават. Но с тях си е отишъл и занаятът и от години потомците им са заседнал кораб – тях беленското селце е приело ласкаво. С много труд и спестовност са успели да се впишат в българското общество. Показа ми къщата до оградата на училищния двор, която построили със съпруга и Васил и където е родила децата си, отгледала внуци и дори един правнук.
Тук искам да ви призная, че обичам представата си за циганите, дадена ми на младини от Пушкин - „волною толпой”, които препускат, свободни като вятъра... Не ви ли се е искало понякога да забравите всичко и да полетите? Да се събудите в някоя слънчева утрин и да почувствате онова странно, игриво, гъделичкащо душата ви радостно чувство, което ви кара хей така, да тръгнете нанякъде без посока и цел? Имам приятели сред това весело племе и съм им завиждала на лекотата, с която сменят настроения, на умението да забравят и да обичат момента, да рискуват! А дали след дългото „съвместно съществуване” тази, палавата част у нас, уседналите, консервативно-патриархалните и дълбоко преживяващите, не сме взели от тях? Исках да ми разкаже повече за рода си и тя ме покани „когато искаш!”
В последния топъл ден на декември, когато според синоптиците, термометърът се бе разпищолил за последно, а ловците чакаха на гюме първите си за новия сезон трофеи, убеждавам приятел да ме откара в Полско Косово. Той ми дава половин час и изчезва с джипа си. Без да съм предупредила, вдигам ръждясалото резе на портичката на ул. „Христо Терзиев” и чукам на първата врата на приземния етаж. Отваря ми стройно, смугло и с живи очи момче. Маринка му е баба, отишла е за хляб, но ме кани вътре. Казвам, че имаме отдавнашна уговорка и докато тя се върне, се запознаваме. - Владислав! – представя се той. – на 26 години, роден е в Бяла, учил в Полско Косово, Горна Оряховица, Варна, но има само основно образование. На 21 години поема към чужбина. Работи в поддръжката на имения в Испания, в леярната на завод в Гърция, откъдето се връща през март т. г. Ангажиментите му приключват поради съкращения, кризата удря и съседката. В такива случаи работодателите освобождават първо външните хора. Записва се в Бюрото по труда в Бяла, откъдето го пращат на квалификационен курс. „Ама аз се изложих и не отидох! За което страшно съжалявам! Щях да имам някаква работа, а то караме с пенсията на баба! Голяма глупост направих, не се явих! Не мога да си го простя!” - изглежда искрено момчето.
Подхвърлям, че циганите много-много не мислят. "Не, не сме цигани!" – скача моментално Владислав с енергията на помъкнал току-що крадена млада невеста годежар, и ми обяснява, че хората от техният род са българи, "стари българи".. Твърди, че са истинските наследници на Аспаруховите българи. Казва, че са от рударите, които се самоидентифицират като „власи“ но не и като роми, тъй като не говорят ромски. И са християни, които почитат Бабин ден, Гергьовден, Великден. Всъщност Владислав е син на първата дъщеря на Маринка и Васил – Денка, която почива преди 18 години. От него научавам, че има две лели – другите дъщери на баба му, които живеят и работят в чужбина. В къщата на баба си са той и 22-годишната му братовчедка Мария, която също скорострелно се е прибрала от Гърция. Влади уточнява, че това е домът, „по принцип” на общо 10 човека - лели, братовчеди, племеници. Споделя, че с баща си, който живее във Варна, не се е виждал от 7-8 години. И че си има гадже от Горна Оряховица и дружбата им е сериозна, дори мислят за брак, „ако майка й се съгласи”. Казва, че и тя не е на работа, аз питам кой ще ги храни? Има отговор – тези дни отново подготвял заминаването си за Гърция. Навсякъде, където е бил, се е справял - обща работа, всичко, но в повечето от 7-те години в чужбина е заварчик. Обединена Европа, чиято основна ценност е приемането на другостта, може да е горда – Владислав е полиглот – владее испански, гръцки, турски, цигански, румънски, български и малко руски. В този момент вратата се отваря и в рамката и застава леко изненадана Маринка Христова.
Здрависваме се, пита с какво да ме почерпи. Оставя хляба на кухненската маса и до него свитък некролози – за съпруга й, Васил Христов, с когото имат три момичета: Денка, която си отива от рак, Валентина, която сега е на 43 години и работи в Германия, и Гергана - на 39, намерила спасение от недоимъка в Чехия, където се и омъжва за местен. - Денка ми беше много хубава, оправна, сръчна! – Маринка ми показва снимките над леглото си срещу иконата на Света Богородица. - Работеше като ръководител движение на гара Горна Оряховица, но пустата болест я надви! Една година след щерката почина и съпругът ми Васил. 17 години зазвънят без него дните и нощите ми! Отгледах две момичета, 6 внучки и 1 правнучка. Мили са ми, особено най-малкото! Не мога да им помагам, не мога да им дам нищо. 24 години работих в животновъдната ферма в Полско Косово и там се е пенсионирах. После ходих в консервна фабрика, товарачка на камион бях. Четирите внучки аз ги отгледах, ходеха на училище тук.. Само близначетата на дъщерята, която е в Чехия, не съм гледала, но голямото й при мен порасна. Като гледам какви трудности имат, душата ми се къса! Това е съдбата ми! Болка! Но не само аз страдам – през къща е така. Боли, че за тях никъде няма място в родината им. Колко млади напуснаха държавата и препускат из широкия свет! Нека препускат, щом там е спасението им, но ето Владислав, Мария - върнаха се от Гърция. Някой трябва да съедини скъсания конец. Трябва да има начин да оцеляваме, не да гинем в оскъдицата – те там, ние тук!
Сега преживяваме с моята пенсия, с два лева е над границата и не ми се полага помощ за отопление. Няма нужда от помощи, ако има работа!
Опитвам да сменя посоката на разговора. Можеш ли да пееш, да танцуваш? – я питам. - Не, не! – отговаря ми. – Но ако почна да плача, целият свят ще настръхне!
Приятелят, който чака отвън, припалва мотора – знак да тръгвам. Оставям зад себе си къщицата, приличаща на заседнал в плитчините кораб. С милата женица вътре. И снимките на стената, в която е опряно леглото й. Снимки на деца и малко по-големи момичета и момчета, на млада, красива жена, с плътни устни и красиви рамене, върху които падат живи тъмни коси. Жената е прегърнала също толкова млад, строен и красив мъж. Младият мъж е наклонил леко глава и се усмихва небрежно на света. Срещу тях е Богородица...
Не, не искам да приема, че радостта и спокойствието са пропуснали да отбележат в тефтерите си това място с обичащото сърце, което не може да се пребори с примирението, догмите, лицемерието в нас самите и в живота около нас.
Не искам! А вие?
Йорданка ЗАБУНОВА
Не съм те никога избирал на земята.
Родих се просто в теб....
„Родино”, Атанас ДАЛЧЕВ
Видях я в средата на септември в разгара на училищното тържество в Полско Косово. Бе дошла по домашно му и искрено се радваше на децата в двора на училището. Лицето й бе обрамчено от пъстра кърпа, с ефирно преметнати краища на тила – както преди много години мама се пребраждаше, когато работеше вкъщи. Всяка мимика на лицето й, под зашеметяващите цветове, огряваше със спонтанността си.
Каза ми, че се казва Маринка и е на 64 години и че е влахинка - много хора като нея отдавна живеят в Полско Косово. Имало е време, когато бащите и майките им са правели лъжици и копанки, мятали са ги на гръб и са обикаляли из селата да ги продават. Но с тях си е отишъл и занаятът и от години потомците им са заседнал кораб – тях беленското селце е приело ласкаво. С много труд и спестовност са успели да се впишат в българското общество. Показа ми къщата до оградата на училищния двор, която построили със съпруга и Васил и където е родила децата си, отгледала внуци и дори един правнук.
Тук искам да ви призная, че обичам представата си за циганите, дадена ми на младини от Пушкин - „волною толпой”, които препускат, свободни като вятъра... Не ви ли се е искало понякога да забравите всичко и да полетите? Да се събудите в някоя слънчева утрин и да почувствате онова странно, игриво, гъделичкащо душата ви радостно чувство, което ви кара хей така, да тръгнете нанякъде без посока и цел? Имам приятели сред това весело племе и съм им завиждала на лекотата, с която сменят настроения, на умението да забравят и да обичат момента, да рискуват! А дали след дългото „съвместно съществуване” тази, палавата част у нас, уседналите, консервативно-патриархалните и дълбоко преживяващите, не сме взели от тях? Исках да ми разкаже повече за рода си и тя ме покани „когато искаш!”
В последния топъл ден на декември, когато според синоптиците, термометърът се бе разпищолил за последно, а ловците чакаха на гюме първите си за новия сезон трофеи, убеждавам приятел да ме откара в Полско Косово. Той ми дава половин час и изчезва с джипа си. Без да съм предупредила, вдигам ръждясалото резе на портичката на ул. „Христо Терзиев” и чукам на първата врата на приземния етаж. Отваря ми стройно, смугло и с живи очи момче. Маринка му е баба, отишла е за хляб, но ме кани вътре. Казвам, че имаме отдавнашна уговорка и докато тя се върне, се запознаваме. - Владислав! – представя се той. – на 26 години, роден е в Бяла, учил в Полско Косово, Горна Оряховица, Варна, но има само основно образование. На 21 години поема към чужбина. Работи в поддръжката на имения в Испания, в леярната на завод в Гърция, откъдето се връща през март т. г. Ангажиментите му приключват поради съкращения, кризата удря и съседката. В такива случаи работодателите освобождават първо външните хора. Записва се в Бюрото по труда в Бяла, откъдето го пращат на квалификационен курс. „Ама аз се изложих и не отидох! За което страшно съжалявам! Щях да имам някаква работа, а то караме с пенсията на баба! Голяма глупост направих, не се явих! Не мога да си го простя!” - изглежда искрено момчето.
Подхвърлям, че циганите много-много не мислят. "Не, не сме цигани!" – скача моментално Владислав с енергията на помъкнал току-що крадена млада невеста годежар, и ми обяснява, че хората от техният род са българи, "стари българи".. Твърди, че са истинските наследници на Аспаруховите българи. Казва, че са от рударите, които се самоидентифицират като „власи“ но не и като роми, тъй като не говорят ромски. И са християни, които почитат Бабин ден, Гергьовден, Великден. Всъщност Владислав е син на първата дъщеря на Маринка и Васил – Денка, която почива преди 18 години. От него научавам, че има две лели – другите дъщери на баба му, които живеят и работят в чужбина. В къщата на баба си са той и 22-годишната му братовчедка Мария, която също скорострелно се е прибрала от Гърция. Влади уточнява, че това е домът, „по принцип” на общо 10 човека - лели, братовчеди, племеници. Споделя, че с баща си, който живее във Варна, не се е виждал от 7-8 години. И че си има гадже от Горна Оряховица и дружбата им е сериозна, дори мислят за брак, „ако майка й се съгласи”. Казва, че и тя не е на работа, аз питам кой ще ги храни? Има отговор – тези дни отново подготвял заминаването си за Гърция. Навсякъде, където е бил, се е справял - обща работа, всичко, но в повечето от 7-те години в чужбина е заварчик. Обединена Европа, чиято основна ценност е приемането на другостта, може да е горда – Владислав е полиглот – владее испански, гръцки, турски, цигански, румънски, български и малко руски. В този момент вратата се отваря и в рамката и застава леко изненадана Маринка Христова.
Здрависваме се, пита с какво да ме почерпи. Оставя хляба на кухненската маса и до него свитък некролози – за съпруга й, Васил Христов, с когото имат три момичета: Денка, която си отива от рак, Валентина, която сега е на 43 години и работи в Германия, и Гергана - на 39, намерила спасение от недоимъка в Чехия, където се и омъжва за местен. - Денка ми беше много хубава, оправна, сръчна! – Маринка ми показва снимките над леглото си срещу иконата на Света Богородица. - Работеше като ръководител движение на гара Горна Оряховица, но пустата болест я надви! Една година след щерката почина и съпругът ми Васил. 17 години зазвънят без него дните и нощите ми! Отгледах две момичета, 6 внучки и 1 правнучка. Мили са ми, особено най-малкото! Не мога да им помагам, не мога да им дам нищо. 24 години работих в животновъдната ферма в Полско Косово и там се е пенсионирах. После ходих в консервна фабрика, товарачка на камион бях. Четирите внучки аз ги отгледах, ходеха на училище тук.. Само близначетата на дъщерята, която е в Чехия, не съм гледала, но голямото й при мен порасна. Като гледам какви трудности имат, душата ми се къса! Това е съдбата ми! Болка! Но не само аз страдам – през къща е така. Боли, че за тях никъде няма място в родината им. Колко млади напуснаха държавата и препускат из широкия свет! Нека препускат, щом там е спасението им, но ето Владислав, Мария - върнаха се от Гърция. Някой трябва да съедини скъсания конец. Трябва да има начин да оцеляваме, не да гинем в оскъдицата – те там, ние тук!
Сега преживяваме с моята пенсия, с два лева е над границата и не ми се полага помощ за отопление. Няма нужда от помощи, ако има работа!
Опитвам да сменя посоката на разговора. Можеш ли да пееш, да танцуваш? – я питам. - Не, не! – отговаря ми. – Но ако почна да плача, целият свят ще настръхне!
Приятелят, който чака отвън, припалва мотора – знак да тръгвам. Оставям зад себе си къщицата, приличаща на заседнал в плитчините кораб. С милата женица вътре. И снимките на стената, в която е опряно леглото й. Снимки на деца и малко по-големи момичета и момчета, на млада, красива жена, с плътни устни и красиви рамене, върху които падат живи тъмни коси. Жената е прегърнала също толкова млад, строен и красив мъж. Младият мъж е наклонил леко глава и се усмихва небрежно на света. Срещу тях е Богородица...
Не, не искам да приема, че радостта и спокойствието са пропуснали да отбележат в тефтерите си това място с обичащото сърце, което не може да се пребори с примирението, догмите, лицемерието в нас самите и в живота около нас.
Не искам! А вие?
Йорданка ЗАБУНОВА
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.