Концертът в читалището свършва и публиката си тръгва. Сред навалицата е и приветлива дребна жена, която води за ръка 30-годишен младеж. Така ги помня двамата от времето, когато фигурката на момчето бе наполовина на нейната. Жената е все така усмихнатото някога момиче - почти толкова красива, колкото преди. Много по-тъжна, отколкото преди - както всички знаем, най-важните неща в живота на човека не са въпрос на избор - семейството, родината, собствената личност. Гледайки преплетените ръце – на майката и порасналото й дете, нестройната момчешка походка до опитващата се да я направлява женска фигурка, не мога да се освободя от усещането, че животът ни е колкото наложена свише карма, толкова и доброволен, съзнателен избор. Какъв стоицизъм е притежавало онова момиче, за да продължи десетилетия с мъчително пулсиращата топка в гърлото, та майчината й обич да озари жалостта и гордостта, състраданието и саможертвата! Наред с бащината доброта, естествено! Защото Илмие и Феим Феим и децата им – Айчетин и Камелин - това е друго име на болка, изтощаваща емоционално и физически, това са потулени надежди, подметени спомени, отказани радости, но и всеотдайността, очакването, любовта, мекотата, нежността.
Още с раждането на Айчо Илмие започва индивидуални бойни действия с истината - пронизваща и непригодна за морална самоизмама. На едно от немилостивите легла в Родилното отделение на Беленската болница сърцето на младата майка е овъглено като от мълния – с нищо друго не може да бъде повалена жизнерадостната сила на рождеството: да приемеш, че детето ти не е „като другите”, не е товар, лесен за носене.
В дневната на семейство Феим седим с Илмие и двете й деца. Сервира ни кафе, опекла е баница. Докато притичва между кухнята и хола, дъщеричката й ни отговаря нещо свенливо, синът й заема водещата роля на домакин: очарователен е стремежът му да поддържа разговора: „Румен Радев, къде ще ходиш после?” – в рамките на три минути пита за десети път колегата, после сяда срещу мен и ми задава същия въпрос: „Лельо, ...” Смутолевям няколко думи само за да кажа нещо, момчето се взира продължително и усетило неискреност, става от стола, оттегляйки се деликатно. После виновно си спомнях търсещия му поглед, терзаейки се какво се е случило в деня на раждането му, можело ли е да се предотврати повредата, носят ли вина медиците? И откъде 24-годишната тогава Илмие е намерила силата да обича повреденото си дете, да не го изостави, дори когато надеждата съвсем се е губела? Как е успяла от влудяващия вкус на болката да стигне до тази всепрощаваща кротост? Кротост, с която и днес свети и пуска електричество душата и.

Илмие Илми и Феим Басри Феим се харесват и стават семейство през 1978 година.
Родени са в Батишница – тя през 1957 година, той – две години по-рано от нея, познават се от деца. Тя завършва средно образование в Образцов чифлик - Русе - младши агроном е, но иска да учи медицина и той обещава, че няма да и пречи. Той завършва Търговската гимназия в Русе. Двамата работят летните сезони по морето в системата на Балкантурист – Варна и работодателите им са доволни от приветливостта и младежката им енергия. По някое време тъгата по родния край надделява и те се връщат - за малко в Две могили, после в Бяла. Председателят на ГПК „Наркооп” –Цанко Генев ги кани на работа в кооперацията – отначало кара Феим да замества някои отпускари, после го харесва и го праща на обучение в Търговската школа в Русе. Илмие назначава в „Наркооп” като ревизор, а за Феим открива длъжност „началник склад” в Сладкарския комбинат. Служител на кооперацията им предлага свой наследствен имот за квартира. Илмие още иска да следва медицина, но семейството не е укрепнало финансово, после тя забременява и двамата започват да мислят за свой дом. Купуват едно дворно място и започват да строят къща. Тя още няма покрив, но се пренасят в нея, когато синът им е на 4 месеца – Айчетин Феим се ражда на 1 декември 1980 година, Камелин Феим идва в живота им 15 години след брат си – родена е на 26 март 1995 година. На младото семейство помагат всички - родителите им – и неговите, и нейните, са на линия. Още повече, че то вече има проблем. Родено 3700 грама, в 7 без 15 – края на една дежурна смяна в родилното в Бяла, момченцето обръща съдбата им.
Съдбата се оказва скъперница!
Говори Илмие, превъртайки лентата, преди болката да утихне:
- Преди мене бяха родили две жени и аз бях третата. Роди се то! Към 12 часа носят децата да ги кърмим. Другите две нормално сучат, а Айчо – диша на пресекулки! Което ми подсказа, че нещо не е в ред! Почнах да плача: защо това дете прави така? По мое настояване дойде микропедиатър от Русе, взеха го на втория ден с кувьоз, почнаха да го лекуват – аспиратичен бронхит! И почнаха проблемите. Лекарите не дават точно заключение. Събрала съм един куп книги: чета за увреждане на главния мозък, а причините могат да бъдат най-различни: вирусни инфекции на майката през първите месеци на бременността, тежка жълтеница, злоупотреба с алкохол и тютюн – такова нещо нямаше! Другите са: мозъчно увреждане по време на раждането, кръвно групова несъвместимост... Правили сме всевъзможни тестове, обиколили сме де що има надежда, за да знаем, че сме опитали всичко. В Александровска болница бяхме, при Джуна ходихме на сеанси, при Ванга... през 1986 година ходихме при професор в Москва, през 1990 – в Кьолн да търсим помощ! Вече е на 30 години, жив е, да радва очите ни! Не се отделя от мен - 30 години все за ръка го водя! На 24 бях като го родих и още тогава ми се обърна душата - че това дете не е, както трябва - и пак си го обичам! Днес на 53, мисля, че съм направена от всичко, което съм изгубила!
Може би няма да се харесат на някои думите, които ще кажа, на родителите, които като нас имат такова „специално” дете: да си гледат детенцето, да не го оставят, каквото и да се случи напред! Много ми е ставало мъчно, когато са ми казвали: „Остави го в някой дом!” Никога не ми е минавало през ума да изоставя детето си! Намразвала съм онези, които са ми подхвърляли да се освободя от него! Обичам много децата и може би затова Господ така ми е отредил - да бъда плътно до него.
Бях учителка в Брестовица, болна съм се връщала като знам, че и моето е като онези дечица там. Милата ми душица! (Айчетин чува последната фраза и я повтаря на турски, разбира значението й).
След като го родих ползвах три години отпуск по майчинство, след това управителят на БНБ Румен Дамянов, който е от Батишница и ни познава, ни предложи да се грижим за хижата на банката – беше добре детето да е покрай мене. Защото абсолютно нищо не може да върши само, за минутка не може да остане сам, има страхова невроза.
А хората са някак предубедени по отношение на такива деца - денят има деспотичен нрав и никак не е толерантен към минатите граници на възприетото за нормално. Под такава матрица всички остатъци от човешки съпротивителни сили нямат никакъв шанс да покълнат над повърхността на безразличието. Усещала съм го наред с подигравателните погледи на хора, които мислят, че такова нещо на тях не може да им се случи, с гръб съм усещала и това най- много ме е наранявало. Но никога не съм се срамувала от ситуацията. Защото никой не може да избяга от съдбата си!
Винаги ме е било много трудно. Грижи, но и пари! Когато навърши 18 години, Айчо започна да получава пенсия за инвалидност първа група - с чужда помощ към 100 и няколко лева. От пет години съм личен асистент на сина си по Национална програма „Асистенти на хора с увреждания”. Назначена на 6 часа - вземам 264 лева, чисто 186 лева, че го гледам! Но 24 часа съм плътно до него! Не се правя на героиня, искам да гледам детето си до края, докато ме държат ръцете, краката и умът! Притеснена съм да не решат от „Социално подпомагане”, че аз съм ви извикала. В интерес на истината, съм предлагала да ми закачат една скрита камера – 24 часа месеци наред, за да видят колко време съм заета с него! Няма интелекта, за да се предпазва, няма чувство за самосъхранение - аз го обличам, мия, бръсна, храня. Имам дневник и описвам всеки ден какво върша покрай него! Влизат ми в положението хората, но програмата е такава!
Мисля, че в нея трябва да се диференцира подходът към различните инвалиди. Ако се наложи да ида на зъболекар, аз седя на единия стол, той на друг до мен, хванала съм ръката му. Лекарството му е много скъпо, доскоро го купувахме от Франция, сега предложиха някакъв заместител, здравето му се влоши, разстрои се съня му, увреди се черния му дроб. С натрупана такава обща сметка трудно може да се участва само за старт в състезанието на живота.
Ками е второто ни дете, тя носи положителната емоция вкъщи. Отлична ученичка е и ни е много скъпа! Наесен ще бъде в 9-ти клас, добро и чувствително момиче е, рисува, пише стихове, иска да учи право. Обичат се двамата. Айчо й се радва много, тя му прави записи на музика и той непрекъснато ги слуша, знае някои имена на певци и песни. Татко им Феим е стожерът в семейството –осигурява ни условията за живот. Майстор в нашата къща не е влизал, всичко той прави сам, работохолик е. И е милостив - бе завел Ками на зъболекар наскоро и тя ми призна: на тати му стана лошо!

„Милата ми душица!” – възкликва Илмие, когато изпращайки ни, дочува бърборенето на Айчетин, излязъл по чорапи до портичката. Притичва обратно, улавя го за ръка и го повежда вкъщи. След катарзисния сблъсък с думите й човек се усеща различен, напълно друг, повече мъдър и може би малко по-толерантен. Доколкото пулсирането от сблъсък до сблъсък е все още пустинно тихо и празно (или дори напразно) очакване в Бяла, някои от изложените в споделените от Илмие Феим факти предполагат възможност за различни решения и дела - в града има 30 деца до 18-годишна възраст със специални нужди. Като всеки малък град, интровертен до депресия и Бяла обича да се затваря в себе си по тази щекотлива тема, в която го вкарва махалото на ежедневието. Но някъде между двете му амплитуди в съзнанието на ощетените от съдбата стои загнездена мисълта, че не би трябвало това да се случва точно по този начин. И че тиктакането на можещите и нуждаещите се не трябва да е с различен ритъм.