100 години живот! -  дар от природата или експеримент на Господ, с който иска нещо да ни каже! - разговор с преливащата от благост Паунка Белчева

       Господи, толкова е мъничка! Прекрасно, сияещо олицетворение на всичко най-мъдро в света. На 100 години! Дребничка, преливаща от благост. Икона. Целувам сухите й пръсти, заради дългия път, който е извървяла душата й. Черното на разбиращите й очи ми изпраща бърз и енергичен сигнал: “Много са, нали, бабе!”. Нямам отговор! Истински виртуоз в диалога, женицата обхожда с бърз поглед близките си, които на 24-ти януари са били път от Казанлък и Русе, за да уважат юбилея й, и ми прошепва: „Сега не трябва да плача, нали?” С финес, усвояван само в кралските дворове, дипломатично насочва разговора, контролирайки ситуацията. „За какво искаш да ти разкажа?” – прозвучава с нова модулация гласът й. После още няколко пъти тембърът й, изгубил цветните си нюанси поради възрастта, проплаква и аз виждам пред себе си: безутешно дете, което и след сто години още не е прежалило отсъстващия си баща, гурбетчия в Америка; любяща майчица, която една скъпа дъщеря и любим зет изпреварват, “заминавайки отвъд”; немощен човек, уплашен от чакащия го още живот: „Нито ден не искам да живея, след днес, когато си тръгнат всички...” – доверява само на мен...което ме разтреперва. И което ми припомня Фр. Кафка: “Първият знак, че започваш да разбираш живота, е желанието да умреш.”         - Родена си на 24 януари 1909 година... - Точно преди 100 години в Могилино. Бяхме две сестри, аз съм по-малката. Семейството ни обработва няколко нивички, но това не стигало и татко заминава за Америка, като оставя мама с две дребни деца. Заради недоимъка по-голямата тръгна да слугува в богати домове. Малко след като навърших 12 години и аз я последвах. Отидох слугинче в семейство на чужденци, които живееха в Русе. Много хубави хора, много възпитани, на много неща ме научиха, все едно че съм изкарала едно цяло училище. Унгарци бяха, но говореха немски. Имаха две деца. Така внимателно и с уважение се отнасяха към мен, без да показват, че съм слугинчето: Пауна, дай, моля те, това, моля те онова – културни хора! Шетах у тях, перях, готвех, грижех се за децата.  Той бе директор на едно предприятие, което продаваше вършачки. Веднъж ми казва: Пауна, намери ми един мющерия да му продам вършачка и ще ти дам много пари! Комисион! Но аз никого не познавах.   - Какви хора бяха родителите ти? - Баща си не помня, отишъл в Америка да печели пари и не се върна. Как до ти го разправям, като ми е много мъчно! Мама останала с две дечица и се залови, освен земеделието, дето имахме, в училището да помага – 5 години – дърва сече, мие стаи и коридори - тогава децата ходеха с цървулки – кал! и от тежка работа, се разболя. Тръгна из болници, тя все имаше кризи, и все се страхуваше, че като умре, ще остана сама и какво ще правя тогава!  Малко като поотраснах отидох с другарки в София, пазарих се на едно място да слугувам, но дойдоха от село, мама пак се бе разболяла и се върнах. Комшийките се събраха и загрижени, ми говорят: Майка ти като умре, какво ще правиш сама? Хайде да те оженим за едно добро момче – Ганчо, той е съгласен. Съгласих се, оженихме се, ние сме от едно село, оженихме се през 1926. Кротък мъж беше.А мама не само че не умря, но 33 години след това живя при нас - нямаше къде да отиде. Нали ти казвам, майка беше при мене, и Ганчо никога не промърмори. Когато баща ми се установил в Америка, викал я да отиде при него и да заведе и нас там, но селска жена по него време да тръгне сама през континенти, бе немислимо... Мама не отиде и той се оженил. По-късно разбрах, че имал син, мой полубрат, но не можахме да го издирим. И така родиха ни се две дъщери, после пораснаха, Николина се омъжи в Казанлък, и ние дойдохме тук, близо до другата, Стефанка, която взе момче от Бяла. Продадохме на село къщата, строихме къща на зетя тук, от 1980 година живеем в жилищния блок. Имам вече 4 внуци, 6 правнуци и една праправнучка. Едната внучка е кръстена на мен – Павлинка. Много са ми хубави децата, нали, бабе! Те дойдоха от Казанлък, тук е и първият ми внук! Хубавки са! Другите са в Люксембург, снощи говорих с Дочка, установи се там, омъжи се, пак кахъри имам – мисля ги. А майка им – другата ми дъщеря – на вратата, видя ли (некролога). Тази, засмяната, е Боянка, тя ми е етървина снаха, живее в Русе –най-редовно ме преглежда, все ми праща нещо. А когато кажат, че тръгват насам, не спирам да се тревожа как ще стигнат.      С моя дядо – Ганчо Белчев работихме в музея близо 15 години. По едно време започнахме и цигли да правим. Никога не сме имали достатъчно пари. Каквото изкараме, заминаваше. Но работехме много и всичко, може би затова навъртяхме толкова време на тоя свят. Пенсионерка съм от 40-45 години. Пенсията ли – 136 лева! И преди беше сиромашлък…   - Плашат ли те 100-те години? - Страх ме е оттук нататък, щото внуци, близки, всичко ще си отиде, и аз сама. Оттук нататък не искам нито ден да живея – отдавна съм го казала!      Около мене няма хора в апартаментите, всичко отиде в Русе – на етажа ми е много грозно. Но другите комшии са много добри – по близки от родата. Защото са наблизо и помагат. Никой не би избрал да живее без приятели, даже и да има всичко друго.   - Имаш ли формула за дълъг живот?  - Формула нямам! Поне моят живот мина така - по много труден път . Те, нещата, си идат покрай човека. Преди години заради пневмония три пъти влизах в болницата. Преди това се чудех как хората правят тъй, че да отидат в болница. Лекар дотогава не бях търсила. И сега само аспирин пия, щото краката ми горят, гърбът боли и няма покой нощем..   - Казват, че човек трябва да е изключително добродушен, за да го дари Господ с дълголетие... - Не знам, бабе, дар ли е, наказание или опит с човеците някакъв прави. Но сигурно нещо иска да каже.   - Тъжен човек ли си? - Ще ти кажа, като бях в Русе – господарите не искат да ме виждат начумерена или сърдита. В началото още ми казваха: усмихни се! И аз от тогава като че ли такъв характер си направих, че каквото и да ми е на душата, гледам да се владея и да ме харесат. Но и сега, бабе, като легна, то тръгват на лента все най-лошите работи. Не забравям бабе, не забравям! Отиде ми детето! Тук, на това легло лежеше и мъжът и, който пострада - бе шофьор на автобус. Отрязаха му крака до коляното! По същото време Дядото (аз тъй казвам на Ганчо) беше излязъл към центъра и си счупил крака. Двата апартамента – нашият и на зет ми, бяха превърнати в лазарет: Дядото лежи горе със счупен крак, зетят тук - с отрязан.. После дъщеря ми се разболя, взеха я в Люксембург, оперираха я, но почина. Преди това я сънувах с една хубава рокля...Операцията, каза ми, е вятър работа, мамо! И тъй излезе. Когато болката се плисне по бръснача, майката усеща тези неща. Казват, мисли хубавото, добре, ама то няма хубаво, когато тихото в душата ти крещи...    - Добра ли си? - Де да знам, човек не може да се оцени сам!   - Тази благост у теб наследствена ли ти е? - Аз не завиждам на никого за нищо, не съм лъгала, не съм крала, обичала съм майка си, нивга нещо сме си пресрещали с Дядото, но съм прощавала. Разбрала съм, че добрата душа и усмивката за другите са ключът към всяко разбирателство.    - С кого се срещаш напоследък, щом не искаш да идеш в Казанлък?  – С Мара Паскалиева. Тя ми е съседка, кръстница е на моите деца. И е голяма душа – велика работа! Семейството й ми дава онова, което целият свет не може. Много години те ми получават пенсията, плащат ми разходите, купуват необходимото.. Като ида до тях  - по-рано, като можех, тя току каже: “Бабе, пила ли си кафе? Хубаво ми е като си тука, не се гнуся от тебе!” Тя си шета, аз постоя, постоя при нея –няма къде на друго място. Досега, след като на 77 години почина мъжът ми, значи 15 години живях сама, но не го чувствах. Изляза до пазара, видя тоз-онзи. Сега съм затворена. Наскоро тук бе елтехникът Митко Тентениев, та той казал на Каличка Лукова, че съм жива. И тя дойде да ме види -на младини бяхме близки.    – Интересуваш ли се от политиката? - О, следя всичко от телевизора. И не ми харесва! И Симеон ме разочарова, аз живях и по времето на баща му цар Борис, а той сега – уж нищо не искал, а толкова гори взе! Демокрация...     - Знаеш ли кой е кмет на Бяла? - Юрий! Той взе жена от моето село и преди често ме е возил до там, когато е ходил с колата си. А и с момчетата ми тука бяха близки, по-рано често разговаряха...   - Той ни чака сега, за да те поздрави за 100-те ти години! - Ами да тръгваме тогава! Да не закъснеем и да го разсърдим! Ако записваш още, на всички млади искам да благодаря за тоз ден голям, да са живи и здрави, да не спират да работят! И много време, когато си лягам вечер, си казвам: Боже, Боже! Дай им добро на младите, че светът много труден стана!      И едно добро направи още за мене - да няма напреде ми никой вече! ......................................................  ПО-КЪСНО НА 24 ЯНУАРИ по обяд в едно от уютните беленски заведения местната власт бе организирала празничното честване на 100-годишния юбилей на Паунка Белчева. Придружена от близки и приятели, тя бе посрещната в залата с топла прегръдка от кмета на Община Бяла Юрий Симеонов, който й връчи поздравителен адрес, придружен от пищен цветен букет и 200 лева. От Русе, по случай забележителната годишнина, бе пристигнала и Мария Димова. Областният управител честити стогодишния юбилей на баба Паунка, пожела й здраве и бодър дух, поднесе й икона на св. Богородица, кошница със 100 хризантеми и 100 лева. После групата “Нежни звуци” при читалище “Трудолюбие” я поздрави с няколко песни, а когато на отрупаната с вкуснотийки маса дойде тортата, Юрий Симеонов пръв запя “Честит рожден ден!”. След като духна свещичките, изненадана от вниманието, рожденичката благодари с финес: „Така не са ме гласили даже и за сватбата ми! ”. Беше мило вниманието, което Мария Димова засвидетелства на беленчанката, ангажирайки се да събере информация за всички столетници в региона, която да бъде обединена в книга за здравословния начин на живот.   Йорданка ЗАБУНОВА Бел. авт. Година по-късно Паунка Белчева почина.       

Винаги са ми били много интересни дълголетниците, изпълват ме и с трепет, карат ме да се чувствам и малък, но и силен. Някаква позитивна сила лъха от тях. Много хубаво си разгърнала тази богата душа!

Светкавичен коментар, благодаря! Интервюто бе в архива ми, но го извадих заради предизвикан размисъл за старостта в един от блоговете. Винаги ще съм против показността по повод подобни случаи, защото и цветето, и уважението са необходими, но 135 лева пенсия за 100-те ти години...За какво уважение и какъв здравословен начин на живот... и т. н. И се вбесявам, когато ги питат тези хора: какво ядеш... Какво може да ядеш със 135 лева?!

силни и съхранени духом хора . Моята баба живя до 92 години
и до последните си дни живя пълноценно ,със свежа памет и
младежки разбирания .
Много хубаво интервю ,Дани ... Дълбоко размислящо .
Поздрави !

Тя е открила разковничето.
Не разбирам кой е писал минус тук, но него друг да го съди.
Поздрави.
Валя

Благодаря ти за продължението на темата тук при теб. Среща с действителен случай на човек достигнал 100 години. На въпросът ти "- Какво са 100 години живот?" ще отговоря със случка разаказана ми от моя приятелка, която от 13 години е в Чикаго и се грижеше и за жена на такава възраст. Роза, така се кзаваше жената, за която се грижеше била на 96 години. Всяка сутрин по телефона и звъни нейн приятел да и пожелае добро утро, а вечер лека нощ. Пристига да я види, носи и цветя, и шоколад от най- хубавия, какъвто тя обичала. Държали си ръцете.
Мисля, че не са много годините. Въпросът е как си ги живял и какъв е бил стандартът ти на живот. Сревнен с това, което ми е споделяла моята приятелка у нас да си столетник си е геройство. Защото до края на дните ти животът ти е изпитание. Дори и за насъщния. Нещата опират до стандарт и до морал на обществото. И на близките, ако ги има!!

Хубав ден!!

По повод твоя коментар, Валка, мисля, че има нкаква зависимост животът на един човек от постъпките му. в няколко книги, които готвихме за печат, бе проследено родословието на отделни фамилии и с неизменна повторяемост на онези хора, които са мародерствали в различни ситуации, при колетивизацията напр., един бе пребил половината село, наследниците им се раждали глухонями...На друг пък, след като поотраснаха, и двете му деца си заминаха - едното от болест, другото умря при катастрофа...Т.е., някой отгоре прави баланса!

Това определено ми харесва, скъпа, много!!! Дано не съм те натоварила с този мой текст, но след като си заминаха близките на моята столетница, разговарях с хора от службите и успяхме да й издействаме малка сума, осигурихме човек, който да я наглежда няколко часа...Нощем, като си представях, че е сама, умирах по няколко пъти в леглото си!

"...слугинче в семейство на чужденци, които живееха в Русе. Много хубави хора, много възпитани, на много неща ме научиха, все едно че съм изкарала едно цяло училище"

дълголетието е да живееш между хора възпитани...

Дълголетието е неосъзнатата цел на човека, който трябва да увеличи работоспособността, знанията за да овладява космоса... да оставя не само поколения а и все по модерна цивилизация

и още : "господарите не искат да ме виждат начумерена или сърдита. В началото още ми казваха: усмихни се! И аз от тогава като че ли такъв характер си направих, че каквото и да ми е на душата, гледам да се владея и да ме харесат"

100 години и колко мъдрост има в думите... има надежда за дълголетието на човечеството, на човека! Това е моят блок- за дълголетието...

Много силен материал. Поздрави!
Животът на всеки един човек е истинска драма. Старостта е тъжно нещо. Поне от това, което съм виждал до сега. Като че ли в старостта човек изкупва със страдания всеки щастлив миг, изживан преди. В това е голямата несправедливост на живота. Ако бях религиозен, щях да добавя още нещо, но сега ще добавя само, че не е нужно да има Ад на небето, защото си го има и на Земята.

силно,умно,лъхащо тъга и размисли...всички ние трябва да се замислим за старостта,тя чука на вратата ни....дано я срещнем с достоинство,а не с 100 лева пенсия...важното е да не завиждаме,да помагаме както можем...така може и да доживеем и ние до 100...

Благодаря за всички коментари! Защото всеки видя тези 100 години от своя ъгъл и всеки е прав! Тези "100 години..." са впечатляващи с устойчивост да съхранят жив ума, чувствителността и комуникативността у един човек, който накрая само физическото тяло предаде - въпреки всичко, което действителността им е предложила, въпреки хората, въпреки държавата ни дори! Много достойнство, много!!! Значи, може и така - без хленч, достойно!