На брат ми: Аз няма да идвам!

Пак ли ми идваш на гости пред изгрева хладен и бял,
премръзнал и мокър до кости, сред преспи от сняг навалял?
След теб се е втурнала мама - затуй те повика там, значи!
Сияе зад твоето рамо - там e добре тя с тебе! Обаче,
не и ли е мъчно за мене? - Живея във люлка от скръб!
И в сънища, властни над дните, поръсени с цветен прашец! 
И в тъжния плен на отвъдното - мъртвецът е скъсан конец!? 
Аз няма да идвам на гроба ти! И няма цветя да садя!
Не мога, не искам да вярвам, че скъсан конец си и пръст!
Искам те тука, до себе си, с усмивка, по-блага от мляко,
с твоето (казваш го! чувам го!) „може ли, како, за малко?"
Ставам, препъвам се, бързам, но не достигам вратата...
Аз все съм отсам! Във съня ми, ти все си отвънка, оттатък!
Сигурно много ти липсваме, миличък, щом дори през стъклото
плахо ръка ми подаваш, но не ме стигаш, защото... „Остави го! -
мама промълвя - И тука животът е мил - „оня”, „отвъд" и „оттатък” -
с бумтежа си глух и подземен, със сока, пълзящ под кората...”.
Спомен нямам била ли съм мъртва, а дали съм и жива, е спорно!
Но  няма да идвам на гроба ти! Не мога  цветя да садя ... по тебе!
- с нозе, оковани от мъка и с изтляла от болка душа! Идвай ти!

   Йорданка ЗАБУНОВА