Постинг
19.12.2010 01:04 -
Тъга по хубавата Елена
Автор: zabunova
Категория: Лични дневници
Прочетен: 836 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 19.12.2010 08:16
Прочетен: 836 Коментари: 0 Гласове:
3
Последна промяна: 19.12.2010 08:16
Тайнописите на душата
Детското отделение при общинската болница е както всяко друго детско отделение. Само дето обичайната ласкавост около дочуващите се чак в лекарския кабинет гласчета е напоена с печал. Няма я вече Елена – хубавата черноочка дебеланка на медицинския екип, безотговорно изоставено от майка си 16- месечно дете. Останала е куклата й и тревогата по нейното не съвсем ясно бъдеще. Историята е повече от банална и тъкмо затова е трудно приемлива. Извънбрачно дете, Елена е осиновена от бездетни съпрузи, възложили тежката мисия на момиченцето да заздрави разсъхналата се брачна връзка. Непосилна задача, която изправя детето пред трагично лутане, пред лабиринт без изход, без оправдание и без милост. Майката осиновителка вдига малкото през март и тръгва по своите си пътища. Те я довеждат и в Бяла – среща някакъв мъж, няколко нощувки при него до фаталното утро, когато излиза от къщата му и оставя момиченцето. Разтревоженият любовник се уплашва не на шега и признава всичко в МВР, където отвежда Елена. Започва издирването на майката – повече за тази жена няма да говорим, отсега нататък с нея ще се занимава съдът. Детето е настанено в детското отделение на Беленската болница. Там ще престои цели три месеца, докато най-после се появява и бащата. През това време на всяка от жените с бели престилки Елена казва „мамо”. Може би малкото й мозъче, изпреварващо с развитието си връстничетата й, се е питало дали не е застанала пак на нечия чужда автострада. Никой не може да потвърди това, но детето безпогрешно усеща, че участта му прави пробиви в сърцата на ангажиралите се с него, през които сега крадешком се промъква мъката. Думите, които чух от Христина Гьокова, Петка Забунова, Величка Папасчикова бих могла да чуя, убедена съм в това, от всичките 14 души от медицинския екип на отделението: „Елена бе много хубаво момиченце! Бяхме решили да си я гледаме, да я осиновим, да я изпращаме на училище и да си я прибираме. Поплаквам си понякога за нея. Бе умница и бе едва на година и четири месеца, но всичко разбираше! Не бе право, дето я дадохме на бащата – кой знае как ще я гледа, мъж! А не се знае и колко е искрен, като я иска - 6 месеца никакъв не я потърсил...” Преди да се разбере още коя е и каква е, отчаяно се бори за нея д-р Иванка Даскалова. Иска да я настани в детски дом, но не успява, защото не се знае коя и няма никакви документи за нея. Когато се разбира, че е осиновена и изоставена, докторката протестира защо да се връща на осиновителите, които не демонстрират кой знае колко любов към малкото същество. Същото поддържат и останалите е жени – много висок у тях е прагът на болката, на чувствителността „ние сме му майки!” Всяка „мама” се мъчи да стопли пърхащото човече, носи му дрешки, обувчици, играчки, храна, отзовава се и една детска градина. Всеки ден грижовни ръце го обличат в нова премяна, с обич диплят панделката в гъстите черни коси. Детската душа се отпуска, понякога свойски им се сърди, показва характер, но попива всяка дума от съветите и песните им, иска да им се хареса, беззаветно изпълнява „поръки”. Преди няколко седмици органите на МВР откриват майката и я задържат. Тогава се появява и „бащата”, притиснат вероятно от притеснението да плаща за времето от март насам, откогато не се е грижил за детето. Той взема Елена. Всички подаръци са опаковани, стегнати за път. Ръцете на момиченцето стискат пряко сили рамото на сестрата, която го носи към автобусната спирка, неистов плач къса въздуха над детското отделение. Минута по-късно градският автобус отнася Елениното „мамо", което и досега се блъска в душите на 14 жени от Бяла. Съкровените тайнописи на душите им чертаят тъжната сага на един току-що започнал живот, мъчат се да му помагат с обичта си отдалече. Не защото Силистра, където сега е Елена, е на стотици километри, а защото сега нямат право. Но по-нататък... Тъгата и обичта са велико нещо! Йорданка ЗАБУНОВА
Детското отделение при общинската болница е както всяко друго детско отделение. Само дето обичайната ласкавост около дочуващите се чак в лекарския кабинет гласчета е напоена с печал. Няма я вече Елена – хубавата черноочка дебеланка на медицинския екип, безотговорно изоставено от майка си 16- месечно дете. Останала е куклата й и тревогата по нейното не съвсем ясно бъдеще. Историята е повече от банална и тъкмо затова е трудно приемлива. Извънбрачно дете, Елена е осиновена от бездетни съпрузи, възложили тежката мисия на момиченцето да заздрави разсъхналата се брачна връзка. Непосилна задача, която изправя детето пред трагично лутане, пред лабиринт без изход, без оправдание и без милост. Майката осиновителка вдига малкото през март и тръгва по своите си пътища. Те я довеждат и в Бяла – среща някакъв мъж, няколко нощувки при него до фаталното утро, когато излиза от къщата му и оставя момиченцето. Разтревоженият любовник се уплашва не на шега и признава всичко в МВР, където отвежда Елена. Започва издирването на майката – повече за тази жена няма да говорим, отсега нататък с нея ще се занимава съдът. Детето е настанено в детското отделение на Беленската болница. Там ще престои цели три месеца, докато най-после се появява и бащата. През това време на всяка от жените с бели престилки Елена казва „мамо”. Може би малкото й мозъче, изпреварващо с развитието си връстничетата й, се е питало дали не е застанала пак на нечия чужда автострада. Никой не може да потвърди това, но детето безпогрешно усеща, че участта му прави пробиви в сърцата на ангажиралите се с него, през които сега крадешком се промъква мъката. Думите, които чух от Христина Гьокова, Петка Забунова, Величка Папасчикова бих могла да чуя, убедена съм в това, от всичките 14 души от медицинския екип на отделението: „Елена бе много хубаво момиченце! Бяхме решили да си я гледаме, да я осиновим, да я изпращаме на училище и да си я прибираме. Поплаквам си понякога за нея. Бе умница и бе едва на година и четири месеца, но всичко разбираше! Не бе право, дето я дадохме на бащата – кой знае как ще я гледа, мъж! А не се знае и колко е искрен, като я иска - 6 месеца никакъв не я потърсил...” Преди да се разбере още коя е и каква е, отчаяно се бори за нея д-р Иванка Даскалова. Иска да я настани в детски дом, но не успява, защото не се знае коя и няма никакви документи за нея. Когато се разбира, че е осиновена и изоставена, докторката протестира защо да се връща на осиновителите, които не демонстрират кой знае колко любов към малкото същество. Същото поддържат и останалите е жени – много висок у тях е прагът на болката, на чувствителността „ние сме му майки!” Всяка „мама” се мъчи да стопли пърхащото човече, носи му дрешки, обувчици, играчки, храна, отзовава се и една детска градина. Всеки ден грижовни ръце го обличат в нова премяна, с обич диплят панделката в гъстите черни коси. Детската душа се отпуска, понякога свойски им се сърди, показва характер, но попива всяка дума от съветите и песните им, иска да им се хареса, беззаветно изпълнява „поръки”. Преди няколко седмици органите на МВР откриват майката и я задържат. Тогава се появява и „бащата”, притиснат вероятно от притеснението да плаща за времето от март насам, откогато не се е грижил за детето. Той взема Елена. Всички подаръци са опаковани, стегнати за път. Ръцете на момиченцето стискат пряко сили рамото на сестрата, която го носи към автобусната спирка, неистов плач къса въздуха над детското отделение. Минута по-късно градският автобус отнася Елениното „мамо", което и досега се блъска в душите на 14 жени от Бяла. Съкровените тайнописи на душите им чертаят тъжната сага на един току-що започнал живот, мъчат се да му помагат с обичта си отдалече. Не защото Силистра, където сега е Елена, е на стотици километри, а защото сега нямат право. Но по-нататък... Тъгата и обичта са велико нещо! Йорданка ЗАБУНОВА
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
