6 и 30 е.
Усилвам радиото, за да чуя новините – нищо успокоително! В гардероба ми са сложени няколко дрехи, купени още при „евтините” цени. Посягам към една от тях – искам да надвия от сутринта скапаното си настроение и днес да съм хубава, просто така, за тонус! Оглеждам се критично в огледалото и решавам, че не ми отива да изглеждам „толкова добре”, щом сметката ми в банката е „на червено”. Навличам нещо безизразно, тръгвам на работа с настроение нула! В автобуса пропускам пред себе си хлапе, което след като продупчва билетчето си, се провира през навалицата и си намира място близо до мен. По-малко ми е студено! На платното забързан автомобил заковава спирачка и ми прави знак да премина, въпреки че предимството е негово. Вече съм значително по-добре! Почти с радост вземам разстоянието до редакцията. Прекрачвам прага й с вече опияняващото чувство, че ми се работи страшно! Да не мисля кое колко струва, какво мога да си купя и какво да ям, а да работя до премаляване. Да се съсипя, да се скапя от работа, от умора, която да ме просне вечерта в леглото безпаметна... Установявам, че напоследък, колкото повече се връщам назад във времето, спомените ми са някак без багра. Имам чувството, че паметта ми фалшифицира, за да ме накара да живея, опитва се да смекчи непоносимото, посредством белите петна на забравата. Познато ли ви е това? Сякаш никога не сме преживели вечери, над чийто зидове висне люляк, който така пролетно хубаво ухае! Сякаш никога не сме потъвали в златния полумрак на стария ни град, не сме гледали неговите, обкръжени от гълъби църковни кубета... Щастливите ни мигове се свиват като евтин плат при изпиране и само лошите натежават. Може би защото станахме шампиони в безкрайното чакане да се оправят нещата, да улегнат пластовете, станахме майстори по човъркане на рани. Тъжна и инатлива мечта остава взаимната отстъпчивост. Дебнати от различни опасности, развиваме в себе си друга форма на зрение, която не е съсредоточена в очите, а в цялото тяло, сякаш гледаме с кожата си. И въпреки това вървим точно към това, от което се страхуваме, без да можем да избегнем новите опасности, без да се жалим един друг!. Вярно е, че да се греши е човешко, но то е валидно за времето, когато се учим да плуваме в обширното море на живота и поради неопитността ни. Не може да бъде валидно за съзнателното „напук”, което дори собствената ти съвест отчита, когато остане сама със себе си. „Отивайте си!”, „гадняр”,!” – подобни думи станаха  основа на моралното ни време, по празници, преди и след тях  На нас, чийто живот отлетя "под промените". И които не избягахме! Този езиков маразъм обезстойностява хубавките нещица, които понякога ни се случват и които на неговия фон изглеждат някак насилени.Въпреки, че са истински.   Йорданка ЗАБУНОВА

,,...станахме шампиони в безкрайното чакане да се оправят нещата...,, Права си. А между другото животът си отива и дните се изнизват един след друг. И няма време да ги чакаме, а трябва да си поднесем сами късче щастие и обич, някак си изкопчено от пръстите на безпощадното време. Хубав ден ти желая!

за хубавия ден, от сърце благодаря!