Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.12.2010 22:54 - С Любомир Шарков на път в сценичното време на самодейността
Автор: zabunova Категория: Изкуство   
Прочетен: 1743 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 10.03.2012 16:14


       
     Добронамерен и енергичен все още, макар и над 70-те, Любомир Шарков остава все така плътно свързан със сцената, както и в ученическите си години. Роден в София, заради бомбардировките в 1943-та, живее известно време в родното село на майка си Могилино. Месеци след това семейството му се установява в Бяла, градът на баща му. После следва във ВИФ – София и живее с братовчед си Георги Шарков, който по-късно с разностранния си талант на художник, режисьор и артист, ще вдъхне на с десетина години по-малкия Любо онази преданост към художеството, която изпълва целия му живот. Освен на местните артисти и по-широко скроени души.
Известно време младият беленчанин е организационен работник в сферата на младежта и спорта, известно време е председател на “Бенковски”, после изненадващо отива да учи в медицинския в Русе, което предопределя и дългия му трудов път в Психоболница Бяла –5 години като неин административен директор, след това и до края – медицински работник. Там е и съпругата му Бояна, с която сключват брак на 1.01. 1960 година, защото нямал търпение да са двамата. В началото на това светло половинвековие идва и най-голямата му радост и задължение – ражда се Валентина, малко след нея и двамата близнаци – Дида и Николай.
      Многодетното семейство не живее в разкош, но пък има оптимизъм за завиждане. В основата му са положени взаимната обич и грижа за другия, материалните неща минават на по-заден план. Така вътрешният подтик да отдаде дължимото на духовното пращат Любо на сцената, където блесва разностранната му надареност. Освен че е красавец с упорит поглед и буйна къдрава коса, той има усет за смешното и комичното, улавя драматизма на пресъздавания образ, а и пее много хубаво. Това е предостатъчно за почти всички режисьори, пробвали се на Беленската самодейна сцена - Михаил Тасев, Никола Манкрелис, Борис Денизов, Борис Калчев, Димитър Минчев, Любен Попов, Йосиф Венков, Алесксандър Токушев, които, в синхрон с качествата му, му поверяват и ролите– от 1958 година - любовните, след тях - по-драматичните до последната “Боряна”. Така той изгражда един прекрасен Антонио в “Светът е малък”, пиеса, поставена от Светослав Бонев. Ролята отчаяно искал да изиграе Людмил Габровски - другата легенда на самодейността в Бяла. Известният с непукизма и словесните виртуации Людо е честен, колкото и да му е трудно, когато на рекламната брошурка на постановката драсва няколко думи на Шарков: “Аз трябваше да играя тая роля, но и ти беше добър!”.
Благодарение на всеобщия ентусиазъм на местните театрали, беленчани стават възторжени зрители на “Когато дяволът се шегува” и “Бог да прости леля ми”, поставени под режисурата на Симеон Балтаджиев , “История на една любов” с режисьор Борис Цанков, “Блудният син” – Любен Попов, “Килия 25” - Александър Петров, “Грижата на ангелите” и оперетата “Лиляна”, поставени от дългогодишния съдия Васил Савов, а и на другата оперета “Тайните на харема” от Светослав Бонев. След тях идват “Неспокойна старост” - Александър Токушев, “Един неповторим ден” - Иван Станчев, “Боряна”, поставена наскоро от даровития режисьор Йордан Гаджев, който освен всичко е и беленчанин. Диапазонът на темите в постановките е извънредно широк – любов, омраза, доверие и лицемерие, родолюбие, взаимопомощ, ренегатство, незаконно трупане на пари и т. н.
      С особено задоволство и днес Любомир Шарков разказва за времето на сценичния му път:

        - МНОГО ОБИЧАХ ТЕАТЪРА!
Аз, Иван Станчев, Сашо Петров, Людо Габровски, Слави Бонев бяхме силно увлечени от театралната игра и на сцената бяхме неудържими. Партнирахме си великолепно, което дава кураж, подпомага те с действие или с някакво хрумване, което носи огромно удоволствие. Особено изобретателен беше Людмил - Фазана. Много сладко е да играеш и с Митко Григоров. Изключително много ценя Снежина Пъшева – освен талант, тя е и голяма душа! С годините всички от трупата на театъра ми станаха добри приятели, а това е много зареждащо, както творчески, така и човешки. Когато имаш хора, на които можеш да се опреш и да разчиташ безрезервно, е страхотно.
Най-добре се чувствах в оперетата “Тайните на харема” - имаше простор – играех, пеех...Играл съм още като ученик в оперетата “Даровитият сирак”, поставена от тогавашния учител по пеене Милко Недялков. Тогава самодейният театър изживяваше своя връх – поставяха постановки и участваха в тях хора с различни професии – учители, медици, счетоводители, много разнолики като таланти. Бе създаден хор, оркестър – в него свиреха лекари, учители, адвокати, като д-р Коста Костадинов, д -р Димитър Вачков, Страхил Зоров.
      Буен бе стремежът да догонваме професионалното ниво, имахме големи режисьори и те не се задоволяваха с какво да е. В последно време много високо вдигна летвата Данчо Гаджев – един много интелигентен и знаещ какво прави и как да го получи от артистите човек. През всичките ни театрални години – за репетиции, за декори и костюми почти навсякъде срещахме благосклонността на читалищните председатели – бай Георги Христов, който бе директор на “Винпром” - Бяла, Румен Дамянов – директор на БНБ, които решаваха много неща по организацията и парите, умееха да разчетат нуждите. И те бяха хора със завиден ентусиазъм! Маргарита Русева също “тичаше” много като гл. библиотекар, а и участваше в пиесите. Трябва да призная, че от младите, които играят сега, също има много перспективни театрали. Например, Снежито, е актриса на яркия щрих, за нея няма малки роли. Защото превръща малките роли в добре шлифовани диаманти. Това сравнение е вярно – в нейното изпълнение има нещо от остротата и точността, но и от блясъка на диаманта. Мнозина помнят изпълненията на Калинка Петрова, Евин Чаушева, младият Иванчев - Владислав, Влади Георгиев и др. Тези млади са едно предизвикателство, което спасява театъра да не лежи на стари лаври.
    Сега приоритетите в страната са насочени повече към икономическото развитие и към други обществени сектори. Но проблемите с културата са много големи, сложни и опасни. Вижда се, че и на местно ниво се правят опити да преодоляват проблемите, доколкото са силите на града и общината, и това все пак е някаква надежда и вяра, че нещата може би утре ще бъдат по-добри. Защото Самодейният театър има място в живота на малък град като Бяла. Не като отчитане на мероприятие, а заради това, че бездуховността, отчуждението, озлобението, насилието са заели духовното пространство във всеки един от нас. Сериозната драматургия иска сериозен режисьор, който да я разбира, но не са непостижими една естрадно сатирична програма, весела постановка, скечове. Предложени при подходящ повод биха повдигнали настроението на хората, биха ги приобщили един към друг. Повече от нужни са, според мен, и училищните драмсъстави, в които децата да играят, не толкова за да станат артисти, а да се научат да познават и ценят това изкуство, което и възпитава - малко или много то е съпричастно с изграждането на новия човек, с човека на днешното време. 
 
      Йорданка ЗАБУНОВА





Гласувай:
1



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: zabunova
Категория: Новини
Прочетен: 696312
Постинги: 301
Коментари: 292
Гласове: 1441
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031