Постинг
03.12.2010 22:47 -
Снежина ПЪШЕВА: Театърът ми позволява да общувам на много лично ниво
Автор: zabunova
Категория: Изкуство
Прочетен: 1440 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 03.12.2010 22:56
Прочетен: 1440 Коментари: 0 Гласове:
2
Последна промяна: 03.12.2010 22:56
in memoriam
Качено на сцената, битието ни придобива особен ореол. И се понася по-лесно, тъй като оттам по-ясно се разбира колко еднакъв и колко различен е светът. Особено, когато е видян през артистизма на актьорите от Самодейния театър при читалище “Трудолюбие – Бяла. И на даровитата Снежина Пъшева, която близо три десетилетия е на сцената, а втори сезон държи режисьорски жезъл. В навечерието на 1 март (2005) – Деня на самодееца, даровитата актриса и режисьорка от любителската сцена разказва пред “Нива” за любовта си към театъра, за съмишлениците си на сцената, за един верен Николай в живота си - приятел, сподвижник и безмилостен критик, за радостта, която й носи пряката й работа в Обредния дом в Бяла и за тъжното, което вече трудно понася. Изключително скромна навън, на сцената тя се преобразява поради способността да ни внуши толкова много чувства с яснота, присъща на наркотичните сеанси. Да слушаш и гледаш Снежина Пъшева на сцената означава да получиш пряко, изчистено възприятие за нещо, което като цвете или раздиплена коприна е възхитително, ненатрапчиво и красиво само по себе си. Изключително деликатната приглушеност, с която внушава някакъв морален принцип, начинът, по който достига точката на утвърждаването му, без да загубва контрол, представлява, според театралните корифеи, изкусна актьорска игра, която кара хората от залата да притихват. - Това е тръпка за цял живот! И повечето от хората, с които правим една постановка, изпитват онова вълнение, с което са се качили за пръв път на сцената! Независимо от възрастта си! Например, обаждам се за репетиция на леля Дара Русева Тя” Аз не мога да дойда, Снеже! Хайде, карайте без мене, а аз с Маргарита...дано за премиерата да се оправя”. С бастунче идваше жената! И не е провалила нито един спектакъл – нито в града, нито някъде по селата! Казах й, че можем да я предложим за книгата на Гинес – самодеец до 74-годишнатаси възраст в нашия град е играл! Не съм питала от другите наши самодейци някой играл ли е до тази и по-голяма възраст. Вероятно има, защото тръпката към театъра и сцената, ако я носиш в себе си, независимо от броя на годините, остава. Не съм броила в колко спектакъла съм играла, но помня по години какво сме поставили. Започнах да играя през 1970 година. Толкова бях горда, че ме извикаха! Имах точно пет приказки в пиесата “Неспокойна старост” на Рахманов. Постави я тогава русенският режисьор Сашо Токушев. Огромно бе вълнението ми, че съм поканена да участвам в постановка на големия състав, макар че сигурно това е било най-скованата ми игра тогава. След това започнаха да ми възлагат ролите на млади момичета и оттогава с Ваньо Станчев играехме влюбените и любовниците непрекъснато. Наскоро го срещнах и го представих на едно момиче в седми клас, което ще играе в тазгодишния спектакъл, чийто репетиции почваме – и той, и аз, вече променени от времето. Той е човекът, с когото години наред играем любовните сцени! А иначе, на 20 години играх 50-годишна жена! Не мога да кажа, че са ми възлагали характерни роли – в по-младите си години съм играла млади момичета, после – по-възрастни жени, в зависимост от това какво е предлагала пиесата, какво е търсил и намерил режисьорът в мене. В последните години това са, естествено, образи на по-зрели, на по-властни жени – може би физиката ми предполагаше такова присъствие на сцената. Може и гласът, може и възможностите – не знам, не мога да кажа! Никога не съм си мислила ще приема ли тази или онази роля. Мислила съм винаги, че щом режисьорът се е обърнал към мен и е решил да ми повери тая или оная роля, аз трябва да направя всичко възможно, за да я “направя”! И до ден днешен си спомням “Има ли утепваме мечка”! Играех Карамфилка, която със смях трябваше да се втурне на сцената. Сашо Петров бе режисьор и каза: трябва да се смееш! Зад кулисите смях трябва да звучи! Ах, какви усилия пред огледалото, не успях! И той не беше никак доволен, много бе критичен, но какво да правя! Единственият критик на моя глас беше майка ми. Тя стоеше на петия ред в залата и аз винаги я виждах как само вдигаше ръка и я задържаше във въздуха, което означаваше “не бързай!”, тъй като всички вкъщи говорим бързо. Не, нямам специална школовка и за гласа ми не е работено специално с мене. Всичко съм постигнала в движение. Сама, а и съм завършила българска филология! Мечтата “ВИТИЗ” Като десетокласничка бях на лагер школа на морето. С нас бе Мария Матеева от Русе, кукловод. При един конкурс за рецитация на стихотворение спечелих първа награда. Тя ме извика веднага след това и каза: “Момиче, ти трябва да кандидатстваш във ВИТИЗ!” Аз нямах такива смели мечти. Не съм и мислила дори, че може да ме огрее и вляза в театралния институт! Но тази жена толкова усилия положи до края на смяната да ме убеждава, че когато завърших гимназия, наистина кандидатствах! Бях стигнала до третия кръг. Следващата година отново кандидатствах, но не се получи в крайна сметка. И до там останаха мераците ми за театрално образование! Но се радвах искрено, когато между приетите видях едно момче от Русе – Юри Ангелов, с когото преди това конферирахме на една Вечер на войнишката майка в Бяла. Той разплака цялата зала с “Писмото на Ванка до дядо му”! Такива хора наистина трябваше да влязат! А моята пътека е била такава! Както казва моят мъж, “ако ти беше отишла във ВИТИЗ, нямаше да можем да се срещнем!” Аз съм в живота страшен реалист, Другото е хвърчене из облаците. Защото хората, които заедно с мене кандидатстваха и много искаха да влязат в академията, останаха цяла година в София да ходят на курсове и да вземат уроци при този или онзи известен преподавател, който да ги вкара във ВИТИЗ. Аз мисля и сега, че всяко нещо трябва да се постига със собствени сили и честен труд. Защото другото е лъжа, въздух под налягане. Спомням си, че когато за пръв път излязох на сцената, бях 6-годишна! Васил Дионисиев и Руденко Йорданов, които бяха седмокласници, ме бяха повикали да играя в една приказка с тях. Всъщност, на голямата сцена съм май от построяването на читалищната сграда в Бяла. Оттогава е тръпката! Не мога да ти опиша какво е това! Да репетираш три или четири месеца, да стъпиш на сцената и час и половина хората да те гледат и слушат! Как да ти кажа, получава се един особен контакт с тези хора, не знам дали точно такъв е той при екстрасенсите, но това е като волтова дъга, усещаш хората близко до себе си, независимо, че са на метри в салона! И тази близост те импулсира и зарежда да продължаваш! Това, което научих от по-възрастните си колеги, е че и на пълен салон, и пред пет човека трябва да играеш в залата като за пръв път! Дори когато е полупразен салонът, трябва да играеш много по-нахъсено, защото тези хора са те уважили и са дошли да те гледат. Семейството ми имаше отношение към изкуството, мога да кажа, че силна е думата „закърмена”, но от там съм наследила много. Майка ми обичаше да пее, баща ми, въпреки че бе строг и стегнат човек, и него съм чувала да пее тия стари шлагери, които сега ние с Николай, съпругът ми, пеем в Групата за стари градски песни. Всичко това ме удовлетворява! Освен съпругът ме, и децата ни, докато пораснат, са били по сцената. И Рени, и Веселин винаги са се интересували върху какво работим, какви идеи имаме, свързани с театъра или сцената. Дори и сега, когато ангажиментите им са в други посоки, пак се интересуват каква е пиесата, на която сме се спрели. Знаят, че това ми е на душата и че с желание и любов го правя. Николай пък е абсолютно верен критик. Няма човек, на когото да се осланям за вярна оценка повече от него. Искрена и вярна! Да, той може да отбележи и постиженията, да намери и хубавите думи, но ще каже и тук, и тук, и тук не беше добре. Точно! В това отношение нямам по-добър критик от него. Преди да се оженим, аз му бях поставила едно единствено условие: да не ме откъсва от сцената, където се чувствам превъзходно. Дори когато Рени беше малка и аз останах да я гледам вкъщи, той игра в един естраден спектакъл, но след това някак загуби куража да излиза на сцената. Но винаги е бил неотстъпно до мене. Както миналата година - той беше без работа и много ми помагаше, аз си взех отпуск и двамата с него товарихме декора, разтоварвахме, когато свърши спектакълът. На другия ден отивахме в съответното село, разковаваме, товарим на камиона двамата. Сега му казвам - аз ще се хавана, но ти си на работа! А той ме успокоява да не се тревожа, че ще помага в събота, след работа. Получавам такова разбиране от негова страна и съм му благодарна! Когато изграждам един образ, аз трябва да си го обясня първо, да съм наясно какво представлява като характер, какви позиции застъпва. И винаги търся, питам. Когато правихме „Църква за вълци”, много четох и размишлявах върху моята Велика. Питах Данчо Гаджев, който постави пиесата, обича ли тази Велика децата си. За да направя този образ, както той го вижда или поне да го доближа до неговия, защото спектакълът е преди всичко режисьорски. На мен много неща от режисурата не ми са ясни - миналата година взех решението да поставя „Умно село”, провокирана от едно изказване на Данчо Гаджев, че в мое лице вижда следващия режисьор на самодейния театър в Бяла, който есента ще стане на 105 години! Аз се възхищавам на всички наши самодейци, изявявали се като режисьори, защото те имаха и специална подготовка в специализирани курсове. Смятам, че опитът ми в режисурата миналата година сполучи, защото в края на краищата не аз направих спектакъла, направиха го самодейците, които участваха в него! С много жар! Убедена съм, че когато работиш една работа, за която ти плащат, влагаш по-малко жар. Затова ти казвам, че може би съдбата е взела правилното решение – да обичам театъра цял живот като самодеец, а не като професионален артист! Иначе едва ли щеше да издържи през годините тая моя любов, ако беше вкарана в ежедневния работен калъп. И може би защото не ми е работа, затова ми е толкова хубава! Признавам, че работата с тези хора, които беленчани виждат на сцена, бе за мен удоволствие. Нямаше настроения, нямаше сърдити, всички един на друг си помагахме. За мен бе изключително важно мнението на един Слави Бонев, на един Сашо Петров, на един Ваньо Станчев... „Скакалци” на Ст. Л. Костов е пиеса за корупцията на всички нива в общественото, за хората, които са свикнали да дават, това вече е традиция, преносима от бащата на децата в едно фабрикантско семейство. Бащата е давал на комисия, инспектори, ревизори, синът по същия начин дава. Независимо, че младата му съпруга – хубава, красива, умна, интелигентна – иска да го възпре, да каже „край!”, но не става. Трудно се слага този край в такова общество, където всички са свикнали да получават! Един Лисичков, за когото няма ли пликчето джоба, просто... Толкова е прозорлив Ст. Л. Костов! И „Милионерът”, и „Вражалец”, които играхме, и „Женско царство” миналата година! Тук, освен хумор, много тънко е прокарана сатирата. 12 човека ще играят и ще видим първото представление, живот и здраве, в края на април! Знам, че колкото и да са в затруднение, 80% от зрителите ще дойдат в салоните, защото ни се радват. Като ме срещат, много хора ме питат „Правите ли нещо?” Местен патриотизъм е това, да! Имаше хора миналата година, които 4 пъти идваха да ни гледат! Още по-топло ти става на душата като видиш, че човекът идва, защото му е харесало. Никой не го е докарал насила, харесало му е! И има необходимост да влезе. Работата ми в Обредния дом дотолкова има връзка с тръпката на сцената, че когато събитието е радостно, по-приятно нещо няма! Но траурните ритуали с годините тихо и бавно ме ощетяват. Живеем в малък град, познаваме се от единия до другия му край и в такива състояния са изпадали хората тук, че не можеш да реагираш. Толкова много боли, че аз не мога да издържам понякога, не мога да чета словата, просто не издържам! И винаги ми е много трудно, когато колегата ми е в отпуска. Такова е естеството, че ако е приятно, ще искат много хора да работят тази работа, а когато не е... Днес ми е било много приятно, понеже трябваше да впиша 4 новородени! Не съжалявам, че останах в Бяла, не мога да живея на друго място! Първите кокичета, които виждам пролетно време, са ми от бай Любо Ковачев. Едно букетче кокиченца той ми носи всяка пролет! Смятам, че докато има хора, които искат да гледат постановките на Беленския самодеен театър, ще го има този театър. Затова на всички колеги пожелавам здраве и вяра! Искам всичките ми близки да са живи и здрави! И аз да съм жива и здрава и по-дълго време да имам отворени очи за света в личен план! В професионален, дай Боже, да се раждат повече деца и по-малко хора да напускат този свят! Статистиката от миналата година сочи, че са починали 20 човека по-малко, в сравнение с предишната. Фактът, че миналата година сме имали 39 брака, следващата завършихме с 50, е обнадеждаващ. Признавам, че ме безпокои тенденцията младите да признават децата от една връзка, но да живеят без брак. И че това е голямо унижение за жената! Разсъждавам прагматично, не от професионална гледна точка - защото не може ти да признаеш детето, то да се води твой наследник във всичко, а тази жена, която ти е първа приятелка, жена, любовница, къщовницата..да не и предложиш никакъв стабилитет!
Споделям тези свои убеждения съвсем откровено с младите хора, защото бракът е такъв, че винаги можеш срещу стотина лева да се освободиш от него, ако не те устройва. Но избягването му на практика води до такива последици в житейски план, че по-добре да не говорим. ................................... Тя се извинява, че навлиза в друг разговор, и се усмихва широко и топло. Мълчим и двете. Няма думи! Тя дискретно изтрива сълза. Улавям разбиращ сигнал и в този момент съм едно цяло поколение беленчани, близо три десетилетия покорявани от този всепроникващ кехлибарен поглед! Който ни показа друго „аз”, нашето своенравие, нашето пристрастие към драматизации, грешки, заблуди и лудории за сметка на съкровения миг - разкрит, приет, изживян.
Йорданка ЗАБУНОВА
Качено на сцената, битието ни придобива особен ореол. И се понася по-лесно, тъй като оттам по-ясно се разбира колко еднакъв и колко различен е светът. Особено, когато е видян през артистизма на актьорите от Самодейния театър при читалище “Трудолюбие – Бяла. И на даровитата Снежина Пъшева, която близо три десетилетия е на сцената, а втори сезон държи режисьорски жезъл. В навечерието на 1 март (2005) – Деня на самодееца, даровитата актриса и режисьорка от любителската сцена разказва пред “Нива” за любовта си към театъра, за съмишлениците си на сцената, за един верен Николай в живота си - приятел, сподвижник и безмилостен критик, за радостта, която й носи пряката й работа в Обредния дом в Бяла и за тъжното, което вече трудно понася. Изключително скромна навън, на сцената тя се преобразява поради способността да ни внуши толкова много чувства с яснота, присъща на наркотичните сеанси. Да слушаш и гледаш Снежина Пъшева на сцената означава да получиш пряко, изчистено възприятие за нещо, което като цвете или раздиплена коприна е възхитително, ненатрапчиво и красиво само по себе си. Изключително деликатната приглушеност, с която внушава някакъв морален принцип, начинът, по който достига точката на утвърждаването му, без да загубва контрол, представлява, според театралните корифеи, изкусна актьорска игра, която кара хората от залата да притихват. - Това е тръпка за цял живот! И повечето от хората, с които правим една постановка, изпитват онова вълнение, с което са се качили за пръв път на сцената! Независимо от възрастта си! Например, обаждам се за репетиция на леля Дара Русева Тя” Аз не мога да дойда, Снеже! Хайде, карайте без мене, а аз с Маргарита...дано за премиерата да се оправя”. С бастунче идваше жената! И не е провалила нито един спектакъл – нито в града, нито някъде по селата! Казах й, че можем да я предложим за книгата на Гинес – самодеец до 74-годишнатаси възраст в нашия град е играл! Не съм питала от другите наши самодейци някой играл ли е до тази и по-голяма възраст. Вероятно има, защото тръпката към театъра и сцената, ако я носиш в себе си, независимо от броя на годините, остава. Не съм броила в колко спектакъла съм играла, но помня по години какво сме поставили. Започнах да играя през 1970 година. Толкова бях горда, че ме извикаха! Имах точно пет приказки в пиесата “Неспокойна старост” на Рахманов. Постави я тогава русенският режисьор Сашо Токушев. Огромно бе вълнението ми, че съм поканена да участвам в постановка на големия състав, макар че сигурно това е било най-скованата ми игра тогава. След това започнаха да ми възлагат ролите на млади момичета и оттогава с Ваньо Станчев играехме влюбените и любовниците непрекъснато. Наскоро го срещнах и го представих на едно момиче в седми клас, което ще играе в тазгодишния спектакъл, чийто репетиции почваме – и той, и аз, вече променени от времето. Той е човекът, с когото години наред играем любовните сцени! А иначе, на 20 години играх 50-годишна жена! Не мога да кажа, че са ми възлагали характерни роли – в по-младите си години съм играла млади момичета, после – по-възрастни жени, в зависимост от това какво е предлагала пиесата, какво е търсил и намерил режисьорът в мене. В последните години това са, естествено, образи на по-зрели, на по-властни жени – може би физиката ми предполагаше такова присъствие на сцената. Може и гласът, може и възможностите – не знам, не мога да кажа! Никога не съм си мислила ще приема ли тази или онази роля. Мислила съм винаги, че щом режисьорът се е обърнал към мен и е решил да ми повери тая или оная роля, аз трябва да направя всичко възможно, за да я “направя”! И до ден днешен си спомням “Има ли утепваме мечка”! Играех Карамфилка, която със смях трябваше да се втурне на сцената. Сашо Петров бе режисьор и каза: трябва да се смееш! Зад кулисите смях трябва да звучи! Ах, какви усилия пред огледалото, не успях! И той не беше никак доволен, много бе критичен, но какво да правя! Единственият критик на моя глас беше майка ми. Тя стоеше на петия ред в залата и аз винаги я виждах как само вдигаше ръка и я задържаше във въздуха, което означаваше “не бързай!”, тъй като всички вкъщи говорим бързо. Не, нямам специална школовка и за гласа ми не е работено специално с мене. Всичко съм постигнала в движение. Сама, а и съм завършила българска филология! Мечтата “ВИТИЗ” Като десетокласничка бях на лагер школа на морето. С нас бе Мария Матеева от Русе, кукловод. При един конкурс за рецитация на стихотворение спечелих първа награда. Тя ме извика веднага след това и каза: “Момиче, ти трябва да кандидатстваш във ВИТИЗ!” Аз нямах такива смели мечти. Не съм и мислила дори, че може да ме огрее и вляза в театралния институт! Но тази жена толкова усилия положи до края на смяната да ме убеждава, че когато завърших гимназия, наистина кандидатствах! Бях стигнала до третия кръг. Следващата година отново кандидатствах, но не се получи в крайна сметка. И до там останаха мераците ми за театрално образование! Но се радвах искрено, когато между приетите видях едно момче от Русе – Юри Ангелов, с когото преди това конферирахме на една Вечер на войнишката майка в Бяла. Той разплака цялата зала с “Писмото на Ванка до дядо му”! Такива хора наистина трябваше да влязат! А моята пътека е била такава! Както казва моят мъж, “ако ти беше отишла във ВИТИЗ, нямаше да можем да се срещнем!” Аз съм в живота страшен реалист, Другото е хвърчене из облаците. Защото хората, които заедно с мене кандидатстваха и много искаха да влязат в академията, останаха цяла година в София да ходят на курсове и да вземат уроци при този или онзи известен преподавател, който да ги вкара във ВИТИЗ. Аз мисля и сега, че всяко нещо трябва да се постига със собствени сили и честен труд. Защото другото е лъжа, въздух под налягане. Спомням си, че когато за пръв път излязох на сцената, бях 6-годишна! Васил Дионисиев и Руденко Йорданов, които бяха седмокласници, ме бяха повикали да играя в една приказка с тях. Всъщност, на голямата сцена съм май от построяването на читалищната сграда в Бяла. Оттогава е тръпката! Не мога да ти опиша какво е това! Да репетираш три или четири месеца, да стъпиш на сцената и час и половина хората да те гледат и слушат! Как да ти кажа, получава се един особен контакт с тези хора, не знам дали точно такъв е той при екстрасенсите, но това е като волтова дъга, усещаш хората близко до себе си, независимо, че са на метри в салона! И тази близост те импулсира и зарежда да продължаваш! Това, което научих от по-възрастните си колеги, е че и на пълен салон, и пред пет човека трябва да играеш в залата като за пръв път! Дори когато е полупразен салонът, трябва да играеш много по-нахъсено, защото тези хора са те уважили и са дошли да те гледат. Семейството ми имаше отношение към изкуството, мога да кажа, че силна е думата „закърмена”, но от там съм наследила много. Майка ми обичаше да пее, баща ми, въпреки че бе строг и стегнат човек, и него съм чувала да пее тия стари шлагери, които сега ние с Николай, съпругът ми, пеем в Групата за стари градски песни. Всичко това ме удовлетворява! Освен съпругът ме, и децата ни, докато пораснат, са били по сцената. И Рени, и Веселин винаги са се интересували върху какво работим, какви идеи имаме, свързани с театъра или сцената. Дори и сега, когато ангажиментите им са в други посоки, пак се интересуват каква е пиесата, на която сме се спрели. Знаят, че това ми е на душата и че с желание и любов го правя. Николай пък е абсолютно верен критик. Няма човек, на когото да се осланям за вярна оценка повече от него. Искрена и вярна! Да, той може да отбележи и постиженията, да намери и хубавите думи, но ще каже и тук, и тук, и тук не беше добре. Точно! В това отношение нямам по-добър критик от него. Преди да се оженим, аз му бях поставила едно единствено условие: да не ме откъсва от сцената, където се чувствам превъзходно. Дори когато Рени беше малка и аз останах да я гледам вкъщи, той игра в един естраден спектакъл, но след това някак загуби куража да излиза на сцената. Но винаги е бил неотстъпно до мене. Както миналата година - той беше без работа и много ми помагаше, аз си взех отпуск и двамата с него товарихме декора, разтоварвахме, когато свърши спектакълът. На другия ден отивахме в съответното село, разковаваме, товарим на камиона двамата. Сега му казвам - аз ще се хавана, но ти си на работа! А той ме успокоява да не се тревожа, че ще помага в събота, след работа. Получавам такова разбиране от негова страна и съм му благодарна! Когато изграждам един образ, аз трябва да си го обясня първо, да съм наясно какво представлява като характер, какви позиции застъпва. И винаги търся, питам. Когато правихме „Църква за вълци”, много четох и размишлявах върху моята Велика. Питах Данчо Гаджев, който постави пиесата, обича ли тази Велика децата си. За да направя този образ, както той го вижда или поне да го доближа до неговия, защото спектакълът е преди всичко режисьорски. На мен много неща от режисурата не ми са ясни - миналата година взех решението да поставя „Умно село”, провокирана от едно изказване на Данчо Гаджев, че в мое лице вижда следващия режисьор на самодейния театър в Бяла, който есента ще стане на 105 години! Аз се възхищавам на всички наши самодейци, изявявали се като режисьори, защото те имаха и специална подготовка в специализирани курсове. Смятам, че опитът ми в режисурата миналата година сполучи, защото в края на краищата не аз направих спектакъла, направиха го самодейците, които участваха в него! С много жар! Убедена съм, че когато работиш една работа, за която ти плащат, влагаш по-малко жар. Затова ти казвам, че може би съдбата е взела правилното решение – да обичам театъра цял живот като самодеец, а не като професионален артист! Иначе едва ли щеше да издържи през годините тая моя любов, ако беше вкарана в ежедневния работен калъп. И може би защото не ми е работа, затова ми е толкова хубава! Признавам, че работата с тези хора, които беленчани виждат на сцена, бе за мен удоволствие. Нямаше настроения, нямаше сърдити, всички един на друг си помагахме. За мен бе изключително важно мнението на един Слави Бонев, на един Сашо Петров, на един Ваньо Станчев... „Скакалци” на Ст. Л. Костов е пиеса за корупцията на всички нива в общественото, за хората, които са свикнали да дават, това вече е традиция, преносима от бащата на децата в едно фабрикантско семейство. Бащата е давал на комисия, инспектори, ревизори, синът по същия начин дава. Независимо, че младата му съпруга – хубава, красива, умна, интелигентна – иска да го възпре, да каже „край!”, но не става. Трудно се слага този край в такова общество, където всички са свикнали да получават! Един Лисичков, за когото няма ли пликчето джоба, просто... Толкова е прозорлив Ст. Л. Костов! И „Милионерът”, и „Вражалец”, които играхме, и „Женско царство” миналата година! Тук, освен хумор, много тънко е прокарана сатирата. 12 човека ще играят и ще видим първото представление, живот и здраве, в края на април! Знам, че колкото и да са в затруднение, 80% от зрителите ще дойдат в салоните, защото ни се радват. Като ме срещат, много хора ме питат „Правите ли нещо?” Местен патриотизъм е това, да! Имаше хора миналата година, които 4 пъти идваха да ни гледат! Още по-топло ти става на душата като видиш, че човекът идва, защото му е харесало. Никой не го е докарал насила, харесало му е! И има необходимост да влезе. Работата ми в Обредния дом дотолкова има връзка с тръпката на сцената, че когато събитието е радостно, по-приятно нещо няма! Но траурните ритуали с годините тихо и бавно ме ощетяват. Живеем в малък град, познаваме се от единия до другия му край и в такива състояния са изпадали хората тук, че не можеш да реагираш. Толкова много боли, че аз не мога да издържам понякога, не мога да чета словата, просто не издържам! И винаги ми е много трудно, когато колегата ми е в отпуска. Такова е естеството, че ако е приятно, ще искат много хора да работят тази работа, а когато не е... Днес ми е било много приятно, понеже трябваше да впиша 4 новородени! Не съжалявам, че останах в Бяла, не мога да живея на друго място! Първите кокичета, които виждам пролетно време, са ми от бай Любо Ковачев. Едно букетче кокиченца той ми носи всяка пролет! Смятам, че докато има хора, които искат да гледат постановките на Беленския самодеен театър, ще го има този театър. Затова на всички колеги пожелавам здраве и вяра! Искам всичките ми близки да са живи и здрави! И аз да съм жива и здрава и по-дълго време да имам отворени очи за света в личен план! В професионален, дай Боже, да се раждат повече деца и по-малко хора да напускат този свят! Статистиката от миналата година сочи, че са починали 20 човека по-малко, в сравнение с предишната. Фактът, че миналата година сме имали 39 брака, следващата завършихме с 50, е обнадеждаващ. Признавам, че ме безпокои тенденцията младите да признават децата от една връзка, но да живеят без брак. И че това е голямо унижение за жената! Разсъждавам прагматично, не от професионална гледна точка - защото не може ти да признаеш детето, то да се води твой наследник във всичко, а тази жена, която ти е първа приятелка, жена, любовница, къщовницата..да не и предложиш никакъв стабилитет!
Споделям тези свои убеждения съвсем откровено с младите хора, защото бракът е такъв, че винаги можеш срещу стотина лева да се освободиш от него, ако не те устройва. Но избягването му на практика води до такива последици в житейски план, че по-добре да не говорим. ................................... Тя се извинява, че навлиза в друг разговор, и се усмихва широко и топло. Мълчим и двете. Няма думи! Тя дискретно изтрива сълза. Улавям разбиращ сигнал и в този момент съм едно цяло поколение беленчани, близо три десетилетия покорявани от този всепроникващ кехлибарен поглед! Който ни показа друго „аз”, нашето своенравие, нашето пристрастие към драматизации, грешки, заблуди и лудории за сметка на съкровения миг - разкрит, приет, изживян.
Йорданка ЗАБУНОВА
Костов: Положението е много сериозно, ГЕ...
Феноменална прилика на актьоритe Кристен...
Кога мъжете НЕ искат секс? ЛЕСНО ОТСЛАБВ...
Феноменална прилика на актьоритe Кристен...
Кога мъжете НЕ искат секс? ЛЕСНО ОТСЛАБВ...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
