“Изкуството ни позволява да намерим себе си и същевременно да се изгубим…”   Томас Мертън

   Ако всеки град има имена емблеми в артистичния си живот, то едно от най-значимите за Бяла  безспорно е художникът скулптор Серьожа Стефанов.  Характерно, сякаш скулптурирано лице с проницателни, леко присвити очи,  масивна крачка, твърдо и неочаквано топло ръкостискане. Когато разказва за работата си, очарователно изтласква изпосталелия потребително-осведомителен брътвеж на всекидневието и позиционира думите в магическата симбиоза на дух и материя. На нивото на уважението. На почитта.

   Фината чувствителност у този 50-годишен мъж пленява,  кара те да притаиш дъх и да откриеш  у себе си от лабиринта на потомствената си памет едно забравено спокойствие  и неназовима нежност. Каквито откриваш в удивителните му картини, изпълнени в охра, топло кафяво, тъмнокафяво, червено, златножълто, зряло зелено - една топла земна гама, която еднакво приляга на "Трявна", "Търново", "Беленски къщи", но и напомня за старите майстори - "Мадона Лита", "Нощна приказка". Тишината на векове в платната му и безвъздушния летеж на скулптурните му фигурки са излияние на сърце, поднесено от подсъзнанието. Свят, в който дишат отдалечени епохи и кръстосани цивилизации. Защото до картината "Селски двор"  е "Хитър Петър" и "Настрадин Ходжа", до "Автопортрет" е "Дон Кихот". Сред скулптурите са "Малка жена", "Самодива", "Нике",  "Левски", "Гравитация", "Трио", "Любов", "Нашенец",  "Чарли Чаплин", "Шут", "Санчо Панса". И изящни снимки  с поетичните названия: "Минало–настояще", "Сини петънца надежда", "Облачно", "От стария мост - привечер", "От безпорядъка", "Забравено дворче", "За две цигари", "Път за никъде", "Спомен за човечеца", "Селце", "Старият мост - непознат ракурс", " Житно поле" и др.

   Озовал се пред тази красота, се усещаш малко подтиснат  от собствената си дребност, но пък и безкрайно щастлив, че истински майстор  се е докоснал до нещо истинско, направил го е неповторимо и го е споделил с теб!  "Пътят" се вие,  "Утрото е нежно", "Златни поля" те поздравяват, проглеждат "Сини петънца надежда", "От стария мост- привечер"  въздухът е мек, като хладна завивка през лятото, а дъждът отронва по някоя сълза... Мирише  на дом, на доброта, на любов, на тъга, свобода и простор, кротост, омайваща нежност и буйство.

 Кой знае, може пък и да има малко истина в ония думи за красотата...

   С удоволствие ви представям Серьожа Стефанов и неговия скулптурен свят.

    Роден е в Царски извор, Великотърновско, селцето, дало на родната култура Димитър Казаков – Нерон,  един възрожденец по дух, чародеецът митолог,  познат в най-престижните галерии в Ню Йорк, Париж, Мадрид, Виена, Токио, Торонто, Атина, Базел, Люксембург и чийто творби са притежание на националния фонд за съвременно изкуство в Лувъра, Париж, в музея “А. С. Пушкин”, Москва, в Императорската колекция Токио. Факт, който предопределя творческия път на Серьожа Стефанов,  защото от  малък искал „да прави нещо, свързано със скулптурата”. Запознал се с всички техники, с които работи творецът  – от рисунката до живописта, пластиката, монумента, фотографията, започва да търси разнообразието на теми – от драматичните ритуали до поетичната неоренесансова хармония между богоподобни същества...

   Забелязал интензивната му  чувствителност,  Казаков дава първите уроци на  твърде младия Серьожа: Момче, учи се от световни имена, от големите! Не ти трябва да се учиш от неутвърдени, не наложили се творци!”

Заради мечтата да създаде нещо с ръцете си, което да отразява това, което е в сърцето,  Серьожа Стефанов става усърдният и неуморим ученик в единственото на Балканския полуостров училище – ПГКО - Професионална гимназия по каменообработване в Кунино, Врачанско. Създадено през 1922 година с намесата на кунинчанина Коста Томов, министър в правителството на Александър Стамболийски  и със съдействието на модерното тогава чешко каменоделно училище в Хоржице, то се оказва истинска школа за възпитаниците си, събрани от цяла България. Близо до завладяващата магия на податливия и мек врачански камък, изсечено в могъща скала сред скални венци, каменни кукли, скални мостчета, то става истински втори дом на малките мечтатели. Не само заради уникалното място, а и заради осигурената им свобода – на мисли, идеи, емоция, необуздано въображение,  творчество. За които ателието на училището е отворено и през нощта.

   - Казват, че творческата работа, е вид самота? 

   - Някой път е самота, някой път е подтик, понеже вътрешният свет на човека, светът на идеите няма граници, не ти налага норми и ти усещаш своята си свобода.  Някак нестандартно е там, небитовизирано. Избягал си от материалното, което делникът гони. Опит и грешки, опит и грешки, но усещаш се различен, съм различен в смисъл, че моите очи виждат много повече. Разбрах го в техникума по каменоделство в Кунино. Имахме глина, стативи, инструменти. И врачански варовик, този материал с топло излъчване. Свободата за проба-грешка, проба-грешка.

Сградата на училището  е на една скала - много е хубава, с атриум – вътрешен двор.  И всичко подтикваше към усъвършенстване на възможностите ни. За целта на  обучението ни бяха изработени образци,  които да познаваме и по които да се учим - тосканска колона, видове капители.

След като завърших техникума, бях приет във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”, факултет изобразително изкуство, специалност „скулптора” в класа на професор Ненко Маров. От него съм научил изключително много за скулптурата, учих се и от Огюст Роден. Истински се възхищавам и до днес от Микеланджело Буонароти, той е моят любим скулптор.  Проф. Маров  ми отвори очите какви колоси в изобразителното изкуство са Микеланджело, Роден, Леонардо да Винчи. Осъзнах, че талантът не е само дар от Бога, но повече е целеустременост, вътрешна жажда идеите ти да влязат в света на реалността. Като се събудиш сутрин и не мислиш за нищо друго, а да се потопиш в  света на идеите,  изместили желанието ти за материалното.

   Искам да кажа, че всеки човек сам по себе си е творец, стига да надникне в себе си и види това. Всички  хора са красиви, божествено творение са на демиурга, върховния, трансцедента! Прехвърлящ, преминаващ отвъд граници, Той винаги вкарва противоположности в едно човешко същество. Например, мислил съм за  грозотата – до каква степен, до къде стига грозотата и откъде почва красотата у човека. На моменти съм пробвал да се погледна от другата, вътрешната страна с очите на Бога и се виждам като едно съвсем дребно малко същество. И все пак,  и то творение на Бога.

   - Следва ли някакви насоки изкуството днес?

   - Спрямо световните културни центрове нашата страна е  периферия. Скулптурата в България  е на стотина година, една нова професия е и у нас почти няма традиции. Ако господства някакво модно течение на запад, то идва впоследствие и при нас. Но практически някои от тези неща ние не сме ги изживели още. А нещо, което не е изживяно, не може да легне на нашия манталитет. Ние сме хора с класическа  култура, която сме погълнали от траки, римляни, гърци и тя по някакъв начин продължава да влияе на изкуството. Наблюдавам народи, които нямат класическото като основа. И това личи – в трактовката на образи, в задълбочеността им. В света има финансови центрове, които налагат мода в един или друг вид изкуство, по-често за да може техните галерии да изкарват пари от тези неща, вади се на преден план онова, свързано с покупко-продажбата.  Но така е било винаги – до творческата страна е финансовата..

   Трябва да отчетем, че в  световен план голямото изкуството винаги е имало меценати, било е подпомагано от една друга, по-висока, интелигентна класа в предишни епохи.  В последните 100 години това се е случвало много рядко. Надявам, че ако някой е добър, ще има успех, въпреки капризите на популярния вкус, който задоволява, но не предполага интелектуално развитие, рекламата, методите на разпространение – има много причини. Днес няма ревностност в изкуството. Не могат да се водят войни за художници.  Скулптурата е синкретично изкуство – като словото, като музиката е.  Само изразните средства са различни, но подтекст е  все мисълта, божественият подтик.       Чрез изкуството материята става носител на емоционална информация. В този смисъл то е средство за комуникация между отделните хора и между Създателя и хората. Затова наричат художника артист, чиято мисъл трябва да премине стените, стоманените прегради през ръката ни до душата на зрителя. Чрез картините, скулптурите и т. н.  Прието е да се смята, че точно по време на обществена стагнация и кризисни моменти се появяват силни произведения.

   -  Има ли много кич в архитектурата на Бяла?

   - През много периоди от историята скулптурата е съществувала както като самостоятелно изкуството, така и като част от архитектурната творба. От древна Гърция до Барока скулптурните елементи за украсяване на сградата са неразделна част от работата на архитекта. Пример за това са статуи, които са били поставени в сградата по проект. В Бяла се намират няколко от най-стойностните архитектурни обекти в България. Единият всички го знаят – моста на Колю Фичето, другият е  църквата “Св. Георги Победоносец”, която  трябва да се постегне малко и да се освободи от дърветата, които  я закриват. Тя попада в първата петица на изключителните архитектурни сгради в България – строена е от  дялан камък! Срещу нея обаче е изправена една грозна и неугледна сграда, на която не и е там мястото. Има и някои интересни къщи във възрожденски стил.

   - Успяваш ли да помириш творчески подтик с делничния бит?

   - Справям се. Да се преживява от творчество в България е много сложна работа. Бяхме се запознали вече с жена ми Корнелия в моето село Царски извор, където бе по разпределение като  детска учителка. Започнах работа  като художник на свободна практика и затова решихме да дойдем в Бяла. Тук имаме един изключителен двор – работя основно малка пластика от  мрамор и бронз, изпълнявам и обществени и частни поръчки. Това е свързано с упражняването на няколко занаята – бронз, леярство, каменоделство. Имам и ателие - една собичка, в която мога да си правя, каквото си искам. А и дъщеря ни Марианка  си прави някои неща  - завърши изобразително изкуство във ВТУ и има същата специалност като мен, така че  вкъщи сме двама скулптори. Имам вече доста работи. В Бяла мои са "Войнишкият паметник", първоначално идеята ми  бе отлята бронзова фигура, но надделя провинциалното решение за паметна плоча. Обичам си барелефа на Левски, в центъра на село Копривец преди няколко години бе поставена скулптурата на една моя една майка от мрамор, която чака синовете си от фронта. Но  най-харесвам фигурките си! Имам над 500 пластики - една купиха от Индия, други са притежание на ценители от България, Германия, Гърция, Испания, Русия, Великобритания, Франция, Финландия, Норвегия, САЩ  и Канада

   - Кое е последното материално нещо, което си  купи?

   - Материални неща почти не ме интересуват! Купувам си разни неща и окото ми все гледа дали има нещо ново и интересно в изкуството, което аз правя. Снимам, занимавам се и с компютри, сега имам една нова мания да си купя цифрово програмна машина, интересно ми е да моделирам нещо с компютър...

.................................

   Отдаден, измъчен, възторжен, безкрайно жилав в съпротивата си на битието, на болката да е свободен, да може да стигне навън и навътре – до Ангелите си, Серьожа Стефанов вае  скулптурите  и рисува платната си от сърце. Бори  се най-вече със себе си, но, според него, тази борба е красива.

   Йорданка ЗАБУНОВА