IN MEMORIAM
    Преживял болезнена операция,  беленчанинът  впряга силата на духа и на волята си в мечтата отново да ходи и да работи. Преди  седмица Стоян Нунев ми каза, че човек може да преживее всичко, ако е с близките си и е отключил сърцето си! Ампутацията на втория си крак той обаче не можа. Чухме се в понеделник, когато вече спешно бе откаран в болницата, каза ми, че е настанен в стая 104, че упойката започва да го приспива и че ще се видим на следващия ден. Днес е следващият ден, но него вече го няма. Разговорът ми с него остана и сега ви го предлагам - замислен като поука за всички, които нямахме неговия проблем, а сега – и в памет за него!
   
     Стоян НУНЕВ бе кореняк беленчанин, бизнесмен. Един от факторите в някогашната беленска  икономика. Преди 4 години трагична ситуация тушира дръзката му енергичност и го запрати на дъното на ада, от който той възкръсна с отрязан до коляното крак. Днес ще го срещнете из улиците на Бяла мобилно окомплектован с патерици в инвалидната количка-скутер. Пазарува, ходи на прегледи в болницата, в аптеките – за лекарствата си. Различен от онзи директен и напорист човек, когото всички в Бяла познаваха като специалист и дългогодишен ръководител на „Панайот Волов” – промкомбинат, после – фабрика и дружество „Белапластик”.
     За пръв път след трагедията го видях един четвъртък сред многолюдието  на Търговската улица. С усилие преодолях импулса да го отмина, поразена от гледката върху ампутирания му крак, но се върнах. Поздравих, смутолевих, че важното е да е жив, без да съм убедена  в думите си. Надвил няколкомесечните си депресии, измъкнал се от клетката на душевната болка, закопнял за жив контакт с хората, той отвърна. След мен се престрашиха и други – спираха, подаваха ръка... „Притесняват се! – каза ми тогава Стоян Нунев  с притихнал до шепот глас. – Не издържат да ме гледат, плачат, затова ме заобикалят!”. Покани ме в дома си, когато се срещаме скоро около болницата. Заинтригувана от възклицанието му „Нямаш ни най-малка престава какви са сънищата ми!”,  отивам   един следобед да ми ги разкаже и ако може, да разбера какво значи времето да спре и как да продължи човек, когато в един момент пространството около него се изкриви.
     В края на миналата седмицата седим на тераската пред къщата му и той подхваща темата защо нещата у нас не вървят – нещо, което напоследък всички правим, когато недоволстваме. С една разлика, че той критикува от позицията на опита си. Припомня първите години от работата си в предприятието за услуги „П. Волов”, чийто основател и ръководител е от създаването му от 1971 година. Как образованието му в Техникума по фина механика и оптика в София  го амбицирва да организира  занаятчийството в общината, в която създава цехове в почти всички нейни селища – даракчийство, килимарство, шивачество, обущарство, часовникарство, ел.услуги и ремонти, не пропуска  въвеждането на модерната технология на ситопечата и директния печат, свързал градчето със западногерманска фирма, благодарение на която производствените амбиции на Бяла излизат на национални промишлени изложения... Стигаме и до трансформацията на промкомбината, в който вадят хляба си 900 души, във фирма  „Белапластик”... после приватизацията, т. е- крахът й...до изборът му за дистрибутор на България за водеща немска фирма в ГФР за надувни и плажни изделия, началото на  успешния му частен бизнес... Следва драматизмът около демократичните напъни на местни „гладиатори”, които му донасят диабета, осигурил му десетина годни по-късно големият кошмар! Леко одраскване на единия му крак на 2 август 2009 година (събота! – помни я) хвърля работохолика Стоян Нунев  в невъобразимата бездна на болката, отчаянието и нещастието. Раната бързо прераства в тежка гангрена за 48 часа и той се озовава в „Съдова хирургия” в Горна Оряховица. Кракът трябва да се отреже веднага. „Татко, трябва!” - вестта му съобщава синът му Павлин, лекар-хирург в МБАЛ „Ю. Вревска” в Бяла (заедно с д-р Пламен Маринов той ампутира втория крак на баща си!) Отчаян, пациентът  се съпротивява  и лекарите се съобразяват с него, което после Стоян отчита като грешка - можело е отрязването  да стане от под коляното и  по-лесно щяло  да е с протезирането. Три месеца медиците се борят с гангрената и почти я побеждават, обаче изведнъж  организмът му се срива и решението им е безапелационно - ако  веднага не ампутират крайника, пациентът е мъртъв. За което много съжалявам, че не са ме оставили! –Нунев споделя колко много е боляло и колко дълго е бил в несвяст. Болката поглъща някои от думите и аз се опитвам да си представя какъв шок е било това за него - един работоспособен човек, изправен пред мрачния набор от опции, и как, когато връхлетяват, болките слагат кръст на здравия му разум.
     Споделя как се е учил да живее с чувството на дискомфорт, с лекарства, патерици, инвалидна количка... как в ума му крайникът е все още на мястото си. Как мечтае за ходене... И за работа!  И как, ако все пак заспи, всяка секунда сънува, че прави нещо! – И че това не е само емоционален удар, а човешка потребност. Успява да се справя с всичко това благодарение на топлия обръч на близките си, на цялото семейство, в което силна радост му носят Мила и Анна – прекрасните му внучки. Затова го оставям да смени посоката на разговора и той естествено се връща към  настоящето. „Първо: това нашето не е никаква демокрация! Но това е национален въпрос. Конкретно за община Бяла искам да питам, но не знам кого да попитам и кой да ми каже къде отиде 20% от собствеността на общината от фабрика „Панайот Волов” – „Белапластик” ? Кое остана собственост на община Бяла като 20 % от цялото? Аз бях изготвил програмата за следприватизоционното развитие на предприятието - след третата година се предвиждаше заетост на 400-500 души. Второ: След инвентаризация на предприятието бяха установени кражби на 1000 куб м дървен материал от държавния резерв! Какво стана, че намалиха задълженията на предприятието при продажбата му със сумата за откраднатия материал и никой на никого не потърси отговорност? Много ми е мъчно - целият ми живот отиде там, да правим нещо! Никой не знае каква борба аз и хората около мен сме водили да оцелеем, а „приватизаторите” всичко дадоха за скрап! Аз си обичам града, обичам си Бяла. Още през 1975 година можех да остана в Западна Германия, бях разпределен в студия за игрални филми като оператор – тогава такива кадри излизаха само от нашия техникум. Но не останах, върнах се заради семейството си и страната си.
      Въпреки че говорим за  кошмара, беленчанинът не иска да се оставя на света да го съжалява заради трагедията, която го сполетя и с това е пример как духът, силата на съзнанието и мощта на волята могат да бъдат пример на мнозина от нас, останалите, които нямаме неговия проблем, но живеем почти прединфарктно, без да се замислим много върху смисъла и потребността от това, което се стремим да постигнем и цената, която плащаме.  Изнервени сме, намръщени и вечно сърдити и недоволни от себе си, от колегите си, от децата си, от света, които ни заобикаля. И си намираме достатъчно оправдателни причини за гневното си и обидено настроение и състояние. Дори нещо повече, намираме си виновник за всичко това. Наскоро изследвания в "Картата на щастието", създадена от социалния психолог Ейдриън Уайт  сочеха, че българите са едни от най-нещастните хора на света. Защо българинът е толкова нещастен?!...Стоян Нунев е убеден, че щастието е постижимо -трябва само човек да отключи сърцето си и да се огледа наоколо. Хората трябва да забравят омразата! Да помнят, че без компромиси в живота няма живот - дори ти да си прав, отстъпи, пък утре...Младите трябва да се съветват и да чуват и по-възрастните. Иначе, човек всичко може да понесе, стига да е психически здрав: Всичко! А между впрочем(вмъква той), да ходиш с два крака повече от половин век, никак не е малко! Т.е.,  човеците, които си ходят с двата крака всеки ден, изобщо не предполагат какво богатство е, че имат крака и могат да ходят с тях по земята!
     Йорданка ЗАБУНОВА