Усмихнатото дребничко момиче с най-дълбоките синьо-зелени очи в Бяла се казва Десислава Стефанова Димитрова. Срещам я всеки ден, когато отива на работа в общината, където е назначена като куриер чрез Националната програма за заетост и обучение на хора с трайни увреждания. По тая програма към момента Община Бяла осигурява работа на още двама свои жители в затруднено положение като Деси. При пръв поглед може и да не забележите особеностите в походката на момичето, вследствие на детската церебрална парализа, която го захапва в детството. По-бавно говори и по-тихичко – други поражения обикновеният човек не вижда, но доминират внимателният и изучаващ поглед, сърдечната усмивка отсреща, които ние, уж нормалните, на бърз ход често пропускаме, добротата й. И вниманието, жестът, които  са от толкова голямо значение в дните на 25-годишната Деси и другите, подобни на нея.

     Десислава Димитрова е родена на 28 ноември 1987 в Бяла, завършва СОУ „П. Волов” – най-хубавият период в младия и живот – там са приятелите от училището, близостта с тях, балът...Искала да изучава физика! Което не се сбъдва. През какво е минало крехкото й телце и умът, знае само то и най-близките му, защото сега Деси е в страхотна форма: отговорна и изпълнителна. Здравейте, Госпожо! Тръгвам! Хубав ден, Госпожо!” Държавата поощрява хората с увреждания да работят – така и Деси прекарва три години в библиотеката при НЧ „Трудолюбие”, където бърши праха от книгите и ги подрежда. После малко време бездейства на борсата в Бюрото по труда и от няколко месеца отново е ангажирана по Национална програма за заетост и обучение на хора с трайни увреждания. Ще работи две години на МРЗ при 8-часова заетост, за което Деси е признателна на властта, политиците, агенциите. Употребява малко думи, но винаги точно и трябва да се вгледате в тях, за да прецените нейната удивителна прецизност и искреност. Не съм я чула да се оплаче от някого, да порицае или обиди – не знам колко процента работи мозъкът й, но душевността й е изящна. Когато я питам скучно ли е да бърше прах, отговаря: „Не е МНОГО скучно! Като има работа, бързо минава времето!” А вън от работа вкъщи времето на Деси  тече  през телевизора и компютъра. Сред групата във фейсбук, където пуска снимките на хората, които обича: на мама Евгения Пашкунова, на 21-годишния си брат Християн, който учи архитектура във Варна, на приятелките от училище, на дядо и баба, братовчедите... има и едно трогателно съобщение – зов за помощ на нуждаещ се от лечение! И снимката на една чудотворна икона, която сбъдва всички желания! Обичлива, позналата страданието Деси настоява да бъдем щастливи: „Не подминавайте... пожелайте си нещо”.   Ето краткия ни разговор с нея: - Усещаш ли се по-различна от другите момчета и момичета? - Да!  - Още като мъничка!? - По-късно осъзнах. - В какво отношение? - Не можех да тичам като тях! - Осъзнала си, че са ти откраднати забавите, игрите... - Не съм лишена от забавите – винаги можеш да откриеш нещо друго. По-късно разбрах, че който е загубил едно сетиво, в замяна на това придобива друго. - А в какво тогава? - В затруднената походка – тази особеност –резултат от детска церебрална парализа, която ме е белязала. - Мъчно ли ти е понякога, че ти се е случило това? -  Само понякога! Да се родиш различен от останалите понякога много боли.   - Какво мечтаеше да учиш след гимназията? - Физика! - Кои хора  ти харесват? - Всеки е различен по своему. Харесвам добрите хора, усещам  дали са добри. - Стигат ли ти паричките? -Да - Вземаш ли някакви лекарства? - Само четвъртинка вечер, за да мога да спя. - Плачеш ли, когато ти е тъжно? - Не много! - Кой е човекът когото обичаш най много? - Мама! Питай за другите! - Питам те! - Баба, дядо, брат ми, татко, който се занимава със земеделие в Долна Студена и ми е мъчно за него понякога...Много ми е приятно с г-жа Дарина Мичева, оценявам деликатността на г-н Любомир Спирдонов и други служители, които са много добре разположени към мене. - Щастлива ли си? - Щастлива съм, че в момента работя в Община Бяла благодарение на добро стечение на обстоятелствата, моето желание и  акуратността на хората, които не робуват на предразсъдъци и ограничения, добри са с мен и затова се опитвам да компенсирам недостатъка си! Щастлива ме правят близки и приятели, които винаги са ме подкрепяли. Чувам всякакви мнения  на хора, които нямат представа какви са потребностите на хората със специфични потребности и които не се замислят,  че човек трябва да умее да се радва на живота, който му е подарък, и да е щастлив, че диша!    Това ми каза Деси. И че да се родиш различен, е изпитание на съдбата, която е заложила на другостта. Различните също могат да са предани, умеят да обичат и да бъдат обичани! Като Деси...

всъщност нима не сме всички различни по своему...
Само някои различия се виждат, а други - не.
Желая от сърце Деси да среща по пътя си много
обич, доброта, разбиране, топлина, да е щастлива.
Поздрави, Дани !