Любов, знакът на особената магнетичност!

    ...Завесите се вдигат във въздуха, повлечени като че ли от вихър. Светлини и първи акорди. Изправен на крака, с микрофон в ръка, Владо се обръща към публиката и запява: “За теб, Българийо, откъсвам цвете...” Залата пали мигновено, става и френетично поема...Единението между усмихващия се, раздаващ нежност чрез гласа си мъж и пеещият салон, взривява. За секунда-две оглушавам, после внезапно всичко се връща на мястото си... В мига, в който срещам погледа му, улавям знака на особената му магнетичност... Любов!

Така е, ще ми каже с присъщите му чистосърдечие и природна   благост Владимир Карадемирев по-късно, когато анализираме ситуацията, признавайки, че “Бяла и приятели` 2011” е истинската му рожба като музикант и секретар на читалище “Трудолюбие 1884”. И като беленчанин!

    Само той и близкото му обкръжение знаят как инатливата    мисъл „и ний имаме какво да покажем” и после, цялата организация по провеждането на фолклорния фестивал тази пролет уплътняват всяка негова минута близо година. До 21 май 2011, когато бе ударен началният гонг. И когато същия ден на финала на събитието над 400 светли човека пяха с любов за България. И че усилието да се намерят съмишленици за тая фиеста – изпълнители и спонсори, да се отвори път към един хубав празник в Бяла и Беленския край, се нарича   любов! Не сантиментално-отпускаща, а строга и безпощадна като икономически показател! От онази, която ни спохожда след изпитите чаши, след празните кутии цигари и хилядите приказки защо “в малкия град просто няма какво да се случи”. И, с която, нещастни понякога, се опитваме да останем и продължим! Защото тук е родината ни!

    Сега бягаме назад в годините с 55 годишния мъж, чийто слух крие рефлексите на каскадьор, а гласът - интелигентност, която винаги го връща от ръба на грубостта. Кара го да прощава вероломството, което среща понякога, оперирала го е от нуждата да изпитва злоба – “ако на лошото отговориш с лошо, то не си струва!” Наследил го е от родителите си - Маринка и Иван Карадемиреви, деликатни и почтени хора. Много малък е още, когато заявява на баща си, че иска да свири. И един  ден той му носи китара, купена на старо от Сашо Дончев, слага я в ръцете му и казва: “Започвай, щом имаш мерак!” Залепва към групата на Сашовците – Дончев, Спасов, музиканти, по-големи от него. Почва да ходи по забави да следи  ръцете им по струните на китарата. Впечатлени от постоянството му, батковците започват да го канят да замести някой отсъстващ от групата... И се почва!

    Придобил   увереност, в 10 клас заедно със Славчо, Пламен (Нунев!) и Митко правят първият училищен състав, с който пее и Пенка Тодорова - момичето, на което предстои да стане естрадната певица Роксана Белева! - по обясним начин талантливите се намират! Припомня  всички училищни тържества, в които петчленната банда смесва модерните тогава стилове с нечувана експлозивност. После идва ред на оркестъра в Завода за печатни платки, където започва работа, макар да завършва зъботехника в ПМИ – Варна и е разпределен в лабораторията на Стоматологична поликлиника в Русе. Придобива сценичен опит, научава се да разбира публиката, впечатлявайки с изпълненията си самия Димитър Керелезов, който идва в Бяла да чуе състава. И който определя Роксана и Владо като професионалисти, и ги кани в София: “Какво правите вие тук двамата.?” Роксана тръгва и прави кариера – години наред Бяла възторжено припява песните й! Владо не се решава. Казва, че не съжалява, определя себе си като “домошар” – отказвал е дори покани за работа в чужбина!

    Макар да изкарва прехраната си на други фронтове – Завода за печатна платки, Млекопреработване,  музиката е в центъра - явява се в Музикалната консерватория на изпит за категоризация – солфеж/вокално пеене при големия  Ангел Заберски. Пази един от важните разговори в живота си с инж. Кольо Келерджиев, преди да започне работа в читалището:  “Владо, на теб не ти е там мястото да караш мотокари и да теглиш сирене в склада на Млекопреработване!” Тези думи обръщат живота му - влиза по една програма на работа в читалището. Когато тя приключва,  настоятелството на НЧ “Трудоюбие 1884”. и председателят му Милка Димитрова установяват, че за 6-7 месеца Карадемирев се е вписал в работата на колектива, че вече не може без него.

 Оттогава минават десетина години, последната от които е вече секретар на духовния център, и е еднакво търсен за камерни проекти и живи изпълнения, за организация или озвучаване на събитие, за информация - просто като всичко наведнъж при всякакви поводи. С трудолюбието и харизматичния си характер, днес е обединяващата   единица, около която се изгражда монолитният обръч от   себеподобни и говорещи на един и същ език. “Останах за постоянно и не съжалявам! Това ми е животът! Това е!”

    Негова е например идеята за възстановяване празненствата на деня на родилната помощ - Бабинден! Той насърчава самодейните групи и се раздава без остатък, участвайки  в репетициите на театъра, на  певческите групи, дори акомпанира на  “Нежни звуци”, придружава всеки състав на различни форуми, следи дейността на Танцовата формация със страстните фламинго и латино ритми и  на Арт студиото - една допълваща се с музиката и баграта красота! И изглежда, наистина му харесва! Ако е зает някъде и не може да дойде на някое от събитията в града,  винаги се усеща – липсва нещо в организацията, в духа на самото мероприятие. Сега се е запалил от идеята с няколко души отново да правят жива музика, тъгува по нея и макар да са трудни времена, вярва, че хората ще оценят звученето й. Да свирят на крачка разстояние от всички тези, които имат интерес да открият нещо нестандартно, си е изкушаващо! Точно стремежът към новото отваря всичките му сетива, и както у всеки творец, разбърква спомените и емоциите, които се носят във въздуха,  примесени с любов, спокойствие, топлина и мъничко тъга: “Събирали сме се по 20-30 човека в парка на стадиона, пял съм и свирил на китарата  по цели нощи...И на жена си, която тогава бе осмокласничка и с която сме заедно до днес, съм пял... Оттогава е обичта ми към българската естрада, блусовете, баладите, различните музикални жанрове, макар да ми  подхвърлят приятелите “Ей, Владо, ти чалгаджия ли си?” такива са в момента даденостите – 80 % от хората  слушат фолк музика... Когато ме поканят на парти или празник, не мога да кажа: “Вие трябва да слушате само класика!” Мога да дам мнение, но не мога да налагам..."   

 
Накрая Владо говори за нетърпението, с което очаква предстоящия ремонт на читалищната сграда: по проект, спечелен от общината.  Отварянето на офертите трябваше да стане на 12 юли, но някой от кандидатите обжалвал процедурата. И май всичко щяло да почва отначало.  “Дано се решат нещата и се реализира проекта – да  остане нещо и след нас!” – светва лицето му  на сбогуване.

   Станало е 15.00 часа, читалището е притихнало. От информационния му център на втория етаж, създаден преди десетина месеца по програма „Глоб@лни библиотеки - България” с настойчивостта на Владо,  излиза дете и се втурва надолу по стълбите. 

    Йорданка ЗАБУНОВА