Постинг
01.02.2011 08:18 -
Иван Станчев в навечерието на своите 65 лета
Автор: zabunova
Категория: Други
Прочетен: 1299 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 14.12.2019 14:35
Прочетен: 1299 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 14.12.2019 14:35
Ателие 7/05
Той би могъл да изтипоса всеки кандидат-местен герой, всеки факт с претенции за „историчност” и това може да са твоите съседи, познати, съграждани – живи и здрави, малко омърлушени напоследък, но не чак толкова...,” така че да му кажем: ЧЕСТИТО!
Румен Радев, журналист, редактор на „Беленски шушулки”
Роден е на 7 юли 1940 година в град Бяла, където живее и сега, в продължение на 25 години работи като редактор в общинските вестници Септември, Нива и Общински вестник. Актьор и режисьор в самодейния театър – качва се на сцената 9-годишен в пиесата „Блато”. Играе заедно с майка си Вяра Станчева, една много колоритна беленчанка. В „Блато” играе момче на загинал миньор, заради което баща му напуска салона – не можал да издържи на драматичното изпълнение на сина си : „Татко, татко!”
Рядко ще го видите по площада в центъра и то само когато отива на работа или се връща оттам – уплътнява времето като нощна охрана в малка фирма, след приключване на „активната” възраст от живота си. Посъстарен и някак самотен – няма ги около него ония симпатични физиономии на другите двама „зевзеци” – преселилите се наскоро в един по-добър свят Светослав Бонев и Людмил Габровски - скъп капитал за всяко населено място! Няма ги гръмките шеги, виртуално сътворявани от триединството им. Но и сам Иван Станчев (доскоро в комплект с третия – Александър Петров) си е виртуоз на майтапа! Има какво да каже – дори това да е само „Арбайтен, няма как!” – Възрастта немилостиво му отне сцената, но зрителите не знаят, че той неизменно е пак там, винаги зад кулисите, когато читалищната зала става театрален салон.
ТЕАТРАЛЪТ
Изкарва 4 месеца в школа за театрална режисура, участвал е в над 50 пиеси и естрадни програми, поставя над двайсетина като режисьор. В актьорската му биография са „Милионерът” и „Вражалец” на Ст. Л. Костов, „Един неповторим ден” на Г. Крънзов, „Опит за грабеж” на Иван Остриков, а колосалата му роля е на Мунчо от „Има ли смисъл да утепваме мечка” на П. Панчев, поставена от самодееца-режисьор Александър Петров. С особена любов се връща към тия мигове на сцената Иван Станчев и особено минутата след третия звънец, когато цялата трупа слага дланите си върху тази на режисьора: „От нас по-добри няма!” Казва, че му липсват тези моменти, когато всички самодейци правят ансамбъл, след което идва успехът. И аплодисментите! Признава с радост, че единият от синовете му – Валери, който изпълняваше главните роли в „Милионерът” и „Вражалец”, е много добър като актьор, а другият – Цецко, определи като изкусен имитатор: „имат малко от мене!” С топлота споменава, че наесен внукът му Йордан ще бъде първокласник и „е много умен!” – все питал защо има вълни морето, защо няма сега динозаври...Споделя, „когато младите решиха да запишат внука ми на името на свата, че аз ще се разсърдя – няма такива работи! Човекът си краси името, а и има време за Иван – второто издание! Имам още един син зад гърба, все ще ме сайдиса някой, ще остана в историята!” – хуморът приплъзва в самоирония и смехът му се разстила заразително. За поводите за празнуване отбелязва, че си харесва приятелите, но „съм вече по-уравновесен и с възрастта крайности не си позволявам! Има една приказка „Виж го! Прилича ли му?”
ФЕЙЛЕТОНИСТЪТ
Тази година изправи Иван Станчев пред колосалните 60+ 5. Ако питате защо не написах 65, които ще навърши на 7 юли, ще кажа „За авторитет!” Взимам назаем това обяснение от самия него, когато преброи публикуваните в една своя книжка фейлетони до 21 и половина, защото по-авторитетно било дадена сума да не е закръглена. Например, цената на една книжка да е 7,90, на кило кайма – 3,80 и т. н. Няма да ви разсмея, както той умее, понеже гледаме на света през различни бленди, а и той е далекоглед (в буквалния или в преносен смисъл, както искате го разбирайте, все ще е вярно!)
Особено ярко съм запомнила неговите безбройни шеговити или поръсени с лют пиперец бележки през времето на редакторството ни във вестника. Побърквала ме е от смях интерпретацията му, когато, върнал се от някакво събитие, разказва на шефката ни как е минало. Помня хумористичния му разказ за един Трифон Зарезан в Копривец, където бе пратен заради присъствието на важен човек от София. Постави ни сред злия студ, запозна ни с ентусиазираната мургава духова музика на селото, запя малко от марша, който оркестрантите свирят възторжено, после извика стегнатата походка на възрастния дребничък големец, купчинката шашардисани хора отстрани, широко усмихнатия кмет със „Стига вече!” към музикантите, които не спират, не спират, не спират, демонстрирайки така уважението към госта, с което го трогват и той се ръкува с целия оркестър.
Чудила съм се каква е тази дарба да имаш такава гледна точка върху събития и ситуации и съм му завиждала. Не само заради тази двоичност – умението да решиш нещата в два плана, а и заради номера по този начин да заземяваш нещата, да не се вземаш толкова насериозно и да можеш да продължиш нататък!
Тук ще включим прекрасните му фейлетони, с които, избрал псевдонима СТИМАР от СТанчевИванМАРинов, е много над ония хумористи, които през последните 20-30 години веселяха и разсмиваха държавата. Опитвала съм се да намеря отговор на отсъствието му в Енциклопедията на смеха поради отдалечеността на Бяла от „центъра”. Там където са луксозните книжки, договорите с издателствата, парите, покровителствата и известността. Възможно е и да му е липсвала агресивност по правилото, че и най-талантливият има нужда от доказване, не зная. За сметка на това районът по поречието на Янтра го познава отлично и по тази линия. Бяха минали години, след като напусна редакцията, когато в едно от селцата на Ценовската община ме спря обикновен човек и пита за него. Сподели, че чакал вестника заради фейлетоните на
СТИМАР.
Там някъде са, според мен, и постиженията като поет на този разностранен талант, който написа няколко топли стихове, сред които онези: Добър ден, моя хубава Бяла!” – превърнали се в химн на привързаността ни към родното място! Издал е книгите „Първи ешелон”, „Само късче земя”, „Поточе”, стихове и фейлетони.
През 1991 година, в един от перманентните мигове на безпаричие, Редакцията събра и издаде няколко странички от народния живот – ловни разкази (защото Иван е и също запален ловджия!) в малка жълта книжка „Беленски шушулки”, като с парите от продажбата й пусна няколко броя на вестник „Нива”. Когато ги препрочитам сега, започвам да вярвам на онова изречение от учебниците, че ако творецът остане верен на действителността, е истински пророк.
Много ситуации в хумористичните работи на Иван се сбъдват после! Затова аз лично, когато се връщам към тях, винаги се плаша. Възможно ли е талантът му да е толкова искрящ, че да прозре това „надалеч”? Или просто и когато сме „далеч”, да не сме се отместили никак, ама никак, от предишното си „сега”?
Йорданка ЗАБУНОВА
Той би могъл да изтипоса всеки кандидат-местен герой, всеки факт с претенции за „историчност” и това може да са твоите съседи, познати, съграждани – живи и здрави, малко омърлушени напоследък, но не чак толкова...,” така че да му кажем: ЧЕСТИТО!
Румен Радев, журналист, редактор на „Беленски шушулки”
Роден е на 7 юли 1940 година в град Бяла, където живее и сега, в продължение на 25 години работи като редактор в общинските вестници Септември, Нива и Общински вестник. Актьор и режисьор в самодейния театър – качва се на сцената 9-годишен в пиесата „Блато”. Играе заедно с майка си Вяра Станчева, една много колоритна беленчанка. В „Блато” играе момче на загинал миньор, заради което баща му напуска салона – не можал да издържи на драматичното изпълнение на сина си : „Татко, татко!”
Рядко ще го видите по площада в центъра и то само когато отива на работа или се връща оттам – уплътнява времето като нощна охрана в малка фирма, след приключване на „активната” възраст от живота си. Посъстарен и някак самотен – няма ги около него ония симпатични физиономии на другите двама „зевзеци” – преселилите се наскоро в един по-добър свят Светослав Бонев и Людмил Габровски - скъп капитал за всяко населено място! Няма ги гръмките шеги, виртуално сътворявани от триединството им. Но и сам Иван Станчев (доскоро в комплект с третия – Александър Петров) си е виртуоз на майтапа! Има какво да каже – дори това да е само „Арбайтен, няма как!” – Възрастта немилостиво му отне сцената, но зрителите не знаят, че той неизменно е пак там, винаги зад кулисите, когато читалищната зала става театрален салон.
ТЕАТРАЛЪТ
Изкарва 4 месеца в школа за театрална режисура, участвал е в над 50 пиеси и естрадни програми, поставя над двайсетина като режисьор. В актьорската му биография са „Милионерът” и „Вражалец” на Ст. Л. Костов, „Един неповторим ден” на Г. Крънзов, „Опит за грабеж” на Иван Остриков, а колосалата му роля е на Мунчо от „Има ли смисъл да утепваме мечка” на П. Панчев, поставена от самодееца-режисьор Александър Петров. С особена любов се връща към тия мигове на сцената Иван Станчев и особено минутата след третия звънец, когато цялата трупа слага дланите си върху тази на режисьора: „От нас по-добри няма!” Казва, че му липсват тези моменти, когато всички самодейци правят ансамбъл, след което идва успехът. И аплодисментите! Признава с радост, че единият от синовете му – Валери, който изпълняваше главните роли в „Милионерът” и „Вражалец”, е много добър като актьор, а другият – Цецко, определи като изкусен имитатор: „имат малко от мене!” С топлота споменава, че наесен внукът му Йордан ще бъде първокласник и „е много умен!” – все питал защо има вълни морето, защо няма сега динозаври...Споделя, „когато младите решиха да запишат внука ми на името на свата, че аз ще се разсърдя – няма такива работи! Човекът си краси името, а и има време за Иван – второто издание! Имам още един син зад гърба, все ще ме сайдиса някой, ще остана в историята!” – хуморът приплъзва в самоирония и смехът му се разстила заразително. За поводите за празнуване отбелязва, че си харесва приятелите, но „съм вече по-уравновесен и с възрастта крайности не си позволявам! Има една приказка „Виж го! Прилича ли му?”
ФЕЙЛЕТОНИСТЪТ
Тази година изправи Иван Станчев пред колосалните 60+ 5. Ако питате защо не написах 65, които ще навърши на 7 юли, ще кажа „За авторитет!” Взимам назаем това обяснение от самия него, когато преброи публикуваните в една своя книжка фейлетони до 21 и половина, защото по-авторитетно било дадена сума да не е закръглена. Например, цената на една книжка да е 7,90, на кило кайма – 3,80 и т. н. Няма да ви разсмея, както той умее, понеже гледаме на света през различни бленди, а и той е далекоглед (в буквалния или в преносен смисъл, както искате го разбирайте, все ще е вярно!)
Особено ярко съм запомнила неговите безбройни шеговити или поръсени с лют пиперец бележки през времето на редакторството ни във вестника. Побърквала ме е от смях интерпретацията му, когато, върнал се от някакво събитие, разказва на шефката ни как е минало. Помня хумористичния му разказ за един Трифон Зарезан в Копривец, където бе пратен заради присъствието на важен човек от София. Постави ни сред злия студ, запозна ни с ентусиазираната мургава духова музика на селото, запя малко от марша, който оркестрантите свирят възторжено, после извика стегнатата походка на възрастния дребничък големец, купчинката шашардисани хора отстрани, широко усмихнатия кмет със „Стига вече!” към музикантите, които не спират, не спират, не спират, демонстрирайки така уважението към госта, с което го трогват и той се ръкува с целия оркестър.
Чудила съм се каква е тази дарба да имаш такава гледна точка върху събития и ситуации и съм му завиждала. Не само заради тази двоичност – умението да решиш нещата в два плана, а и заради номера по този начин да заземяваш нещата, да не се вземаш толкова насериозно и да можеш да продължиш нататък!
Тук ще включим прекрасните му фейлетони, с които, избрал псевдонима СТИМАР от СТанчевИванМАРинов, е много над ония хумористи, които през последните 20-30 години веселяха и разсмиваха държавата. Опитвала съм се да намеря отговор на отсъствието му в Енциклопедията на смеха поради отдалечеността на Бяла от „центъра”. Там където са луксозните книжки, договорите с издателствата, парите, покровителствата и известността. Възможно е и да му е липсвала агресивност по правилото, че и най-талантливият има нужда от доказване, не зная. За сметка на това районът по поречието на Янтра го познава отлично и по тази линия. Бяха минали години, след като напусна редакцията, когато в едно от селцата на Ценовската община ме спря обикновен човек и пита за него. Сподели, че чакал вестника заради фейлетоните на
СТИМАР.
Там някъде са, според мен, и постиженията като поет на този разностранен талант, който написа няколко топли стихове, сред които онези: Добър ден, моя хубава Бяла!” – превърнали се в химн на привързаността ни към родното място! Издал е книгите „Първи ешелон”, „Само късче земя”, „Поточе”, стихове и фейлетони.
През 1991 година, в един от перманентните мигове на безпаричие, Редакцията събра и издаде няколко странички от народния живот – ловни разкази (защото Иван е и също запален ловджия!) в малка жълта книжка „Беленски шушулки”, като с парите от продажбата й пусна няколко броя на вестник „Нива”. Когато ги препрочитам сега, започвам да вярвам на онова изречение от учебниците, че ако творецът остане верен на действителността, е истински пророк.
Много ситуации в хумористичните работи на Иван се сбъдват после! Затова аз лично, когато се връщам към тях, винаги се плаша. Възможно ли е талантът му да е толкова искрящ, че да прозре това „надалеч”? Или просто и когато сме „далеч”, да не сме се отместили никак, ама никак, от предишното си „сега”?
Йорданка ЗАБУНОВА
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
