Зад тънковатата и крехка фигура на стария човек в рамката на вратата се появява лицето на старица. Пристъпят плахо с онова хубаво притеснение на селския човек пред пост, ранг институция, които трогват. „Тук ли описвате във вестника?” Каня ги, представят се, сядат. Започват направо. Повече говори мъжът, жената внимателно следи думите му, допълва го. Улавям избелелите му преживели очи. Бил над 80-те. Млад го повикали на фронта. Баща му приписал къщата и двора си на жена му, не се надявал да се върне жив – преглъща с усилие този мъчителен спомен. Имали син и дъщеря. Синът не живеел в селото, но бил наблизо. Той бил единственият, който се грижел за родителите си. С тях живеели дъщеря им и зетят. Показва ми синина на лицето си – скоро го бил. Биел за пари. От пенсийките им дъщерята направила застраховки на децата си. Сега и те ги биели. По време на „изливането на яда „ им дъщерята натискала вратата, а бащата уточнявал методиката: „Бийте, удряйте, но кръв да няма!”

   „Не може да се търпи на бой, дядо!” – обръщението е предназначено за мен, толкова е хубаво, но от съдържанието на мисълта ми иде да се скрия под масата. Спели в една стаичка под ключ от страх. Спрели им тока и заключили чешмата. Сам копал кладенец на младини, но не можел да се доближи до него. Всичко в градината им изгоряло – имало два три стръка домати, пипер... Вода за пиене носели от долната махала в селото. „Избягват ни и съседи, и синът не смее да дойде, предупредили го... Никой не иде у дома, заради тях! Искаме да се откажем от тях чрез вестника. Да не са ни деца и да си вървят. Зетят има къща от баща си, има къде да живеят. Ще напишеш ли, че се отказваме от тях? Ще се махнат ли?”

    Приемат чашата чай с хиляди извинения, че са ми направили главоболие. Ходили при кмета, при прокурора в съда. Чрез вестника искаха да се оплачат на цялата човешка задруга от безпомощността пред собствената си кръв. Съжителството с безсърдечието достатъчно е удебелило зидовете и за ефект едва ли може да се говори. Толкова много са човешките истории, че нито житията, нито летописците вече за никого и с нищо не са поучителни. На границата на ХХ и ХХ! век чувствата преживяват невиждана инфлация. Ето сега завесата е спусната – аз няма да напиша имената нито на старите, нито на младите, нито на по-младите. Но нали когато отново се видят вкъщи, трагедията ще продължи. А ако ги напиша?

..................

   Тръгнаха си. Някъде там ги чакаше селото им. С ключалката, през която изтощените им души ще се взират в чернотата навън. С дългата нощ, в която колкото и да са отмалели, все остава някоя празна яма, колкото да се бухнат в нея и да започнат да се боричкат в сърцата си с ожесточението на звяр в капан. И със сълзата, търкулнала се от нажалените им очи и паднала върху листа ми за писане.

  

  Йорданка ЗАБУНОВА

 

За съжаление тази история не е единствена. Много се натъжавам, когатои чета подобни неща. став ми мъчно за хорат, които са делили от залъка си, търпяли са лишения, отгледали са деца, но децата се оказват по-чужди от чуждите. Имас много приказки и разкази, ан които можем да се позовем, приказката за копанятя, Пази Боже сляпо да прогледа...които илюстрират подобни отношения. За съжаление сме свидетели на тотален срив на ценностите, човешкото е забравено, пари, имоти, власт замъгляват съзнанието на хората...и губят правилната посока.
Поздрави за поста!

Най-страшното е, че никой не смее да се ангажира. Разговарях тогава и с кмета...

,,Nema takava durjava..''
A ima li grajdani...Kade sa xorata..sustradatelnite..